Великите европейци – Фреди Меркюри

Книгата е „Добри поличби”, авторите – Тери Пратчет, Бог да го прости и Нийл Геймън, Бог да го поживи. Ангелът Азирафаел и демонът Кроули много харесват света и искат да го спасят. В опит да си успокои нервите, Кроули пъха в касетофона на „Бентли”-то касета с „Годишните времена” на Вивалди. „Мамка му!” – изкрещява обаче той, щом го заливат едни други до болка познати звуци.

Смърт на два крака, 0.00 

Разбира се, „Една нощ в операта” е не първият, а четвъртият албум на групата „Куийн”, издаден само две години след началото, но в него кристализира всичко, което те искат да правят. Албумът е смесица от стилове като прогресив рок, хеви метъл, хард рок, поп, джаз, фолк, скифъл, мюзик хол и опера, събрани по фантастичен начин заедно. Пет от 12-те композиции в него са дело на Фреди Меркюри, включително изумителната „Бохемска рапсодия”, която, 43 години оттогава, все още се слуша, обича, продава и се смята за един от най-високите музикални върхове на модерната епоха.

Бохемска рапсодия, 0.00

Дали наистина онова, което живя Фреди Меркюри, е реален живот или фантазия? Той си отиде само на 45, покосен от усложненията на СПИН-а, полусляп, отслабнал като скелет и с рани по кожата, включително на лицето, които прикрива с дебел слой грим. Накрая отказва лекарствата, за да не се мъчи, но до последно остава с музиката. През май 1991, пет месеца преди да издъхне, Фреди записва колкото може повече парчета за албума „Инуендо”, излязъл след смъртта му. „Това е трудно да се обясни, но той не беше тъжен, беше щастлив” – твърди един от тон-режисьорите и си спомня: „Фреди беше един от най-фините хора, които някога съм срещал. С него се смеехме през повечето време. За болестта си той казваше: „Аз не мисля за нея, правя това, което правя”. Китаристът на „Куийн”, Брайън Мей, също разказва за последните дни в студиото с Фреди: „Той постоянно казваше – напиши ми още. Пишете ми неща, искам просто да ги изпея, а като изчезна, ти можеш да ги довършиш”. Само два месеца преди смъртта си, Меркюри записва големия хит „Шоуто трябва да продължи”. Песента е много трудна, а състоянието му е вече отчайващо, затова Брайън Мей предлага той да запише вокалите. Фреди обаче отказва, обръща няколко водки, връща се в студиото, в което после повече никога не влиза, и го прави перфектно от първия път. 

Шоуто трябва да продължи, 1.05

Мнозина са чували, че Фреди Меркюри има персийски произход, но нещата с неговата идентичност са по-сложни. Той е „парси”, персиец от Индия, роден през 1946 година на африканския остров Занзибар като британски гражданин. Корените на рода му са далеч назад, в 7-ми век, когато група зороастрийци бягат от исляма към толерантната Индия. Родителите на Фреди са британски чиновници. Част от детството той прекарва в Индия, на 7 започва с уроците по пиано, а на 12 прави първата училищна банда – „Хектикс”, с която свирят кавъри на Клиф Ричард и Литъл Ричард. Тогава се прекръства от Фарук на Фреди, после се връща в Занзибар, но през 63-та англичаните дават на страната независимост и там избухват безредици. Местните кланове се колят помежду си, а всички заедно колят чужденците, най-вече араби и индийци, така че Булсара се местят в Англия. Фреди завършва графика и дизайн в лондонския Ийлинг арт колеж и, като минава през още няколко любителски банди, най-после става фронтмен на групата „Смайл”, която прекръства на „Куийн”. А ето и неговото обяснение: „Името е красноречиво и звучи прекрасно, то е универсално и непосредствено. Със сигурност бях наясно с гейските конотации в него, но това е само един аспект от цялото.”

Убийствената кралица 

Преди да стигне върха с „Куийн” обаче, за да си вади хляба, младият Фреди Меркюри държи сергия в Кенсингтън, на която продава дрехи втора ръка и някои дизайнерски джунджурии, които сам изработва. Там приятелят му Браян Мей, го запознава с момиче на име Мери Остин, 6 месеца по-късно срамежливият Фреди я кани на среща и скоро двамата заживяват заедно. Това продължава 7 години, но се разделят, защото той ѝ признава, че е привлечен повече от мъжете. Мери е съсипана, но Фреди я убеждава да останат приятели и те наистина успяват да реализират тази иначе безумно клиширана идея. Двамата продължават да се виждат постоянно, тя не го ревнува от неговите мъже, той не я ревнува от нейните, грижи се за нея и децата ѝ, а през последните му най-тежки дни и месеци, както и при самата му смърт, тя е плътно до него. В едно интервю към края на 70-те Фреди Меркюри обяснява връзката си с Мери така: „Всички мои любовници ме питат защо не могат да заместят Мери, но това е просто невъзможно. Единственият ми приятел е Мери и аз не искам никой друг. За мен тя беше моята съпруга. За мен това беше брак. Вярваме един в друг, това е достатъчно за мен. Не мога да се влюбя в друг човек по същия начин, по който обичам Мери”. И, разбира се, отглас от тази любов звучи в някои от най-страхотните песни, които Фреди създаде и изпя.

Любовта на живота ми 

Композиторски талант, гениален глас, фантастично присъствие на сцената, изумителна способност за контакт с публиката, огромно желание да твори най-доброто и ясно съзнание за стойността на сътвореното – това са важните съставки, които образуват блестящия алхимически елемент на музикалния 20 век, наречен Фреди Меркюри. „Някои хора са доволни да бъдат на второ място, но не и аз. За мен това е  поражение” – казва той. По принцип Меркюри е баритон, но когато пее е тенор. Екип на професор Кристиан Хербст изследва особеностите на гласа му и се оказва, че ключът е в неговото специфично вибрато. „Вибратото на тренираните оперни певци достига 5.5 – 6 херца, докато неговото стига до 7 и е много необичайно, истински гласов отпечатък” – пише Хербст. Но не са важни само дарените от  Бога възможности, а и способността да ги реализираш. Самата Монсерат Кабайе, която партнира с Фреди в знаменития дует „Барселона”, казва: „Разликата между него и почти всички други рок звезди е в това, че той знаеше какво да прави с гласа си, как да го постави. Меркюри страдаше от необикновени гласови възможности, макар винаги да е признавал, че не е получавал вокални уроци”.

Барселона, 1.43

Освен музиката, Мери Остин, котките, пощенските марки, мъжете и огромните купони на остров Ибиса, Фреди безкрайно обича още нещо – живота. По този повод и аз имам запомнящ се спомен с него, макар от времето, когато вече го нямаше. Една вечер преди много години, в едно малко градче, попаднах в един късен бар и се оказах на един дансинг в прегръдките на една красива девойка. Като се разбудих на рамото ѝ обаче, вместо да направя страхотния комплимент, който заслужава, казах само „Аз”. „Какво?” – попита смутеното момиче. „Аз – повторих. – Аз искам”. Не говорех на нея обаче, говорех на Фреди, който от някаква небесна уредба настойчиво питаше: „Кой иска да живее вечно?”, а самото му пеене показваше, че той иска. Е, станахме двама.  

Кой иска да живее вечно