Великите европейци - Реноар

Самият Реноар казва: „Обичам жените чрез своята четка”.  И в същото време пише на приятеля си Емил Зола: „Тия проклетници е по-добре човек само да ги рисува. И понякога да ги почесва като котки по врата.” Реноар отрано се сдобива със славата, че е „художникът на красивите жени”, но те започват да стават най-натрапчивата тема през по-късните му години. Някои обясняват неистовата страст за рисуване на пищна женска плът точно тогава като остра вътрешна съпротива срещу бушуващата в Европа война, в която не животът, а смъртта на плътта е пищна. И той създава контрапункти. Някои казват, че последната му картина – „Великите къпещи се” или „Нимфите, е най-великата му творба. 

Аз не съм много съгласен и предпочитам най-вече творбите от първия му период с техния силен и проникващ до дъното на душата цвят. Това е периодът на, така да се каже, „чистия импресионизъм”, импресионизмът, в чието създаване Реноар участва, заедно с приятеля си Клод Моне. Към края на 60-те години на 19 век Пиер-Огюст Реноар отива към 30. Той вече е излагал в академичния парижки Салон, но още няма признание - може би защото още търси себе си. И може би намирането на себе си идва през един летен ден, когато заедно с Моне рисуват един и същи пейзаж в един и същи момент. Не се състезават, просто рисуват.

На пръв поглед, основните им герои са неща като езеро, лодки, дървета, хора. Но всъщност двамата велики художници рисуват светлината, начинът, по който тя минава през въздуха, по който облива всичко земно и го свързва с небесното, по който докосва и променя лицето на водата. Рисуват също сянката, нейния цвят и нейната могъща прегръдка със светлината. Рисуват своя вътрешен поглед, който вижда всичко това. Рисуват, най-после, онова впечатление, онази драскотина настояще, което могъщият миг оставя в човешката представа, преди да отмине завинаги. До бумът на импресионизма все още има време, но часовникът вече цъка.

Годар, Серенада, 00.09.07

Реноар още няколко пъти опитва пробив през официалния Салон, но не става и той се присъединява към Моне и групата около него, с които през 1874 организират прочутия Салон на отхвърлените. Те са подиграни от един критик като „импресионисти” и, въпреки съпротивата срещу този етикет, той им се лепва като гербова марка. Скоро всичко се обръща и етикетът става престижен, но минава период от няколко години, преди тази алхимия в обществените нагласи да се случи. А Реноар не може да чака, защото е беден и парите му трябват не, за да се забавлява, а за всекидневни нужди и най-важното – да рисува. 

Пиер-Огюст Реноар е син на шивач от Лимож, който се мести в Париж в търсене на прехрана. Още от малък, Огюст показва таланти в разни сфери, например като певец, но родителите му са твърди бедни, за да го развиват. На 13 Огюст напуска училище става чирак-художник в порцеланова фабрика, за да подпомага семейството. Междувременно открива Лувъра и използва всеки свободен миг, за да копира там стари майстори, тоест, открива у себе си изпепеляващата страст на художник. Собственикът на фабриката оценява таланта на момчето за рисуване и се опитва да му помогне. През 1858 г. обаче машините навлизат в порцелановия бизнес и Реноар е освободен. 

Но той вече е поел по пътя и намира начини да финансира школуването си при художника Шарл Глейр. Точно там среща Моне, Сисле и други млади художници, с които после налагат „импресионизма” – знаменитото течение от 19 век, което не само постави основите на цялото модерно изкуство, но и промени човешките представи за изкуството изобщо.

Годар, Сицилиана, 00.13.24 

Реноар участва в още няколко салона с импресионистите, но се връща в Академичния салон, след което финансите му наистина се подобряват Това му позволява да предприеме дълго пътуване, при което се влюбва в екзотичната светлина на Алжир, в творбите на Рафаело и древните фрески в Помпей. Той вече не е импресионист, но още не е друг. Приятелят му Амброаз Волар, голям парижки търговец на картини, го цитира да казва: „Около 1883 в моята работа имаше прекъсване. Аз вече бях отишъл до края на импресионизма и бях стигнал до онзи момент, когато не знаех как да рисувам. С една дума – бях на мъртва точка”. 

Няма грам самохвалство в думите, че е стигнал до края на импресионизма, само горчива констатация. Е, все пак точката, на която е, не е съвсем мъртва, от нея започва вторият творчески период на Реноар, наричан от критиците „сух”. Той се връща донякъде към класическата живопис – контурите му са по-прецизни, очертанията на формите по-строги, а цветовете по-студени. В следващия си период, наричан „перлен”, пак се връща към някои от импресионистичните  похвати, а после вече идва време, когато творчеството на Реноар няма нужда от определения, защото той рисува както си иска. Но и както може, защото има голям проблем – тежкият артрит го прави неспособен да вземе сам четката и трябва някой да му я подава. Усилието на гения е документирано в кадри, заснети през 1919 от неговия син, знаменития европейски режисьор Жан Реноар. Действието се развива в Прованс, където Реноар живее, заобиколен от модели и помощници. Там се случва и една от най-красивите любовни истории на 20 век. 

Въпреки немощното си тяло, захвърлено от Господ в инвалидната количка, могъщият и жаден за живот дух на художника Пиер-Огюст Реноар се влюбва в модела Андре Хюшлинг. Той не може да откъсне очи от нея и рисува цялата прелест на ярко червената ѝ коса. Синът му, Жан Реноар обаче, също не откъсва поглед от нея, по-късно той наистина се жени за Андре и я прави една от големите актриси на европейското нямо кино. Но баща и син не са съперници – старият Реноар просто знае, че си тръгва от този свят и не завижда на сина си за светлите нощи с Андре, след като пък той самият има с нея своите светли дни.

Годар, Диг, динг, донг, 01.16.42