Великите европейци - Жан-Пол Сартр, първа част

Един от тях е свързан с факта, че през ВСВ, когато говорят за окупаторите, французите ги наричат „другите”, не „германците”. Някои смятат репликата да форма на съпротива от страна на Сартр, но тя не е. Неслучайно пиесата е одобрена от официалната цензура, а на представленията идват и германски офицери, за да видят творението на френския екзистенциалист, прочут вече с романа „Погнусата” и философската книга „Битие и нищо”. Вторият пласт е свързан с всекидневната идея за отровните ни отношения с другите, за дразнещото им присъствие в живота ни и начина, по който те пречат да реализираме себе си. Но в интервю през 1965 Сартр обяснява: „Изразът „Адът – това са другите!” винаги е бил неразбран. Всъщност той означава, че когато мислим за себе си и опитваме да опознаем себе си, използваме знанията за нас, които другите хора вече имат…..

Във всичко, което казвам за себе си, присъства и някой друг, във всичко, което чувствам, влиза мнението на някой друг.” Тук вече наистина личи екзистенциалисткият философско-психологически пласт, който има предвид Сартр. „Адът – това са другите”, наред със „Съществуването е преди същността” или „Човек е обречен да бъде свободен”, са сред най-ярките илюстративни жалони на философията му. Аз обаче ще си позволя да отида и отвъд, като кажа: „Адът – това е Сартр!” Не се възмущавайте. Звучи крайно, но само ако не сте ровили в живота и характера на прочутия французин, а се водите по ранните  му книги и пиеси. Тогава Сартр е наистина значим философ и писател, още не е онзи ужасен „общественик”, който използва словесния си гений, за да прави от лъжата истина и да защитава най-човеконенавистни каузи. 

Когато през 1980 Жан-Пол Сартр се отправя в последния си земен път, съпровожда го тълпа от 50 000 души. Тук са битници и хипита, социалисти и „гошисти”, крайните френски левичари, както и обикновени любители на абсурда. Едно момче се прибира от погребението и баща му го пита: „Къде беше?”, а той: „Ходих да протестираме срещу смъртта на Жан-Пол Сартр”. Да, Папата на екзистенциализма, както някои наричат Сартр, е достоен за подобни формули, а и той самият ги може. Но през фаталната 1980 Сартр е вече друг. От началото на 70-те той започва бавно да се смирява, бунтът постепенно угасва, дори войнственият му атеизъм затихва, поне според публикуваните в „Нувел обсерватьор” диалози с личния му секретар. Тогава Сартр вече е отхвърлил комунизма, скъсал е с приятелския си кръг, дори с вечната Симон дьо Бовоар и заявява: „Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм частица във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бог”.

Идеята за огромна трансформация в последните години на Жан-Пол Сартр може да звучи величаво и трагично. Но може да е и жалка проява на страхливец пред лицето на Смъртта, както смята Симон дьо Бовоар, негова муза за над 50 години, която нарича обръщането му към Бог „изкуфяла постъпка на един предател”. Но може всичко да е и просто последна проява на неговия егоцентризъм, последната му роля в театъра на маски и лъжи, който цял живот разиграва. Сартр е изключителен майстор на словото и това го спасява, иначе най-вероятно би бил треторазреден философ и писател. 

Това майсторство често е истинско словесно жонглиране, с което прикрива склонността си към лъжа или липсата на реален интерес към реалните проблеми на хората. Сартр дотам го може, че прави да изглеждат „интелектуално приемливи” дори откровените антихуманни идеи, които изповядва. „Човекът е осъден да бъде свободен!” Тези думи сами по себе си са изключително привлекателни, като прометеевско богоборство. Но от контекста се разбира, че са просто анархистична заявка за своеволие, философски плащ, който покрива мегаломанската му идея - лично за мен всичко е позволено, независимо от истина, морал, небеса или хора. Ето как, съвсем „философски”, Сартр успява да похвали касапницата на Сталин или „културната революция” на Мао, и все пак да заспи спокойно. Е, разбира се, за да заработи истински, към философията той всеки ден добавя литри алкохол, шепи амфетамини и обезболяващи, плюс лош секс с все по-млади девици. 

През 1905 в Париж се ражда Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр, наричан от някои „най-влиятелният философ от втората половина на 20 век”. Не съм сигурен, че е най-влиятелният, но е сред най-известните и без името му не минава никой философски и политически разговор на Запад поне от 1945 до към 1970. Бащата на Сартр е морски офицер, умира, когато момчето е на година, но не му липсва. По-късно Сартр пише: „Единствената заслуга на баща ми е в това, че умря рано и не се зае с възпитанието ми”. След смъртта на бащата, майката на Сартр, Ана-Мари, си взима сина и се връща в семейството си в Мьодон, Елзас. Нейният баща е Шарл Швайцер, чичо на Алберт Швайцер, първи носител на Нобелова награда в семейството. Наградата му е за мир, а през 1964 самият Жан-Пол е удостоен с награда за литература, независимо, че отказва да я получи. 

Дядо Шарл преподава на момчето немски, математика, класическа литература. После майка му се жени повторно и семейството се мести в Ла Рошел. Там Жан-Пол учи в добро училище, но научава и тъжни уроци от другите, които го подиграват заради вида му на Квазимодо – дребен ръст, рядка коса, лице, загрозено от екзотропия – форма на кривогледство, при която очите са изкривени навън, не навътре. Макар цял живот да дава вид, че не му пука за грозната външност, Сартр цял живот опитва да компенсира, като стане най-умният човек, най-желаният от жените, най-търсения събеседник. Надпреварата му да е наистина „най” започва със склонността му към знание, а още на 15, след като прочита есето на Анри Бергсон „Време и свободна воля”, Жан-Пол Сартр се запалва по философията, с която никога не се разделя.