Великите европейци – Леонардо да Винчи, втора част

Помни се неговата огнена стая, чиито стени предварително са напоени с лесно запалима смес и щом се влезе вътре с факла, всичко пламва. Но сместа е някаква кротка алхимия – не се разгаря в голям пожар и не застрашава публиката, само я шашка. Пак в името на забавлението, Леонардо прави и механични същества, като роботи. Прочут е лъвът за Франсоа I, кралят на Франция. Лъвът изглежда истински, ходи, а когато приближава краля, гърдите му се отварят и се появява букет лилии – цвете, символ на френския двор. Така че неслучайно биографът Уолтър Исааксон казва, че приживе Леонардо е най-вече театрален продуцент и режисьор, нещо като момчето със специалните ефекти при двора. „Неговата театрална продукция го води до механичните изобретения на реквизити, различни летящи машини като винтовия хеликоптер например. Той ги проектира, за да свалят ангели от небесата в някои представления. Но после размива границата между фантазия и реалност, той продължава с опита да създаде реални летящи машини, истинско инженерно чудо” – пише Исааксон. 

Леонардовите изследвания на перспективата също са свързани с нуждите да се организира театрална сцена по възможно най-въздействащ начин – същото, впрочем, което прави и в „Тайната вечеря”. Да, театралната маса с театрално групираните фигури и театралните им изражения не ми излизаше от главата, докато някъде прочетох, че тя стои странно, защото художниците преди Леонардо изобразяват апостолите, седнали в кръг около Христос. От това се губи силата на драматичния момент, когато Христос съобщава – един от вас ще ме предаде. Да, един нарисуван гръб, колкото и да е изразителен, трудно ще внуши шока - затова Леонардо нарежда апостолите един до друг, всички с лице към нас. Но тук има и нещо повече, нещо символично, поне от нашата времева перспектива. Това е правата маса на новото време, масата на Ренесанса. Тя е пълната противоположност на средновековната  Кръгла маса с рицарите на крал Артур. Със своята права маса Леонардо сякаш ни посочва къде е мисловната, физическа и времева граница между двете велики епохи.

През 1452 в градчето Винчи се ражда незаконното бебе Леонардо. То е плод на връзка между 25-годишният богат нотариус месер Пиеро и към 16 годишната мома Катерина. Още се спори коя е майката – дали местна селянка или дори робиня от Ориента. Но важното е друго – или три други неща. 

Първо, никой тогава си няма представа, че живее в епохата на Ранния Ренесанс, който започва през 1425 и продължава до края на века. Второ, не се знае също, че близката Флоренция е „люлката на Ренесанса”. Да, нов дух витае наоколо – от праха са изтупани старите гръцки и римски автори, техните идеи се смесват с новите нагласи и преодоляват средновековното схоластично мислене, а човекът все повече е в центъра на вниманието, почти наравно с Бог. Някъде в този поток се поставят основите и на модерната наука, неслучайно Леонардо казва: „Единственият критерии за истината се явява опитът”. Той не приема за факт нещо, което не може да се докаже математически – затова и през по-голямата част от живота си игнорира отношенията с Бога. Макар че прочутите му Мадони или „Спасителят на света”, въпреки заложените в тях провокации, имат и дълбока връзка с божественото начало. 

Е, на старини той се замисля все повече за края, връща се в лоното на църквата, умира като истински католик и е погребан в параклиса „Свети Юбер”. Но дотам има много път. И това е третото, което не знае никой, когато Леонардо се появява на света – колко дълъг е пътят от едно малко, любопитно и сръчно копеле, до най-големия гений на човечеството. Бащата на Леонардо отглежда незаконния си син, а неговият изследователски дух се проявява отрано. Леонардо обикаля околностите на Винчи и изследва природа. Веднъж попада на пещера, която излъчва нещо зловещо. Представя си, че вътре има чудовище и то го плаши до смърт – но иска да погледне, за да види плода на въображението си. В знаменитата картина „Мадоната на скалите”, точно над главата на Светата Дева, се вижда пещера с отчетливо вагинална форма и фалическа скала, която я пробива. Такива изображения има и в други картини на Леонардо, а те са повод за спекулации както около личната сексуалност на гения, така и за отношението му към религията. 

Но за всички е ясно, че Леонардо най-много обича да рисува и баща му го дава да учи художеството при Верокио във Флоренция. Там, освен рисуване, живопис и скулптура, чираците правят бои и лакове, инженерни и архитектурни конструкции, обработват метали и сплави, занимават се с дърводелство и кожарство, учат и теоретични науки като анатомия и математика. През 1472 Верокио поверява на Леонардо единия ангел в картината „Кръщение Христово”, а сам се захваща с другия. И легендата разказва, че щом вижда прекрасното творение на ученика, учителят се заклева никога вече да не пипне четка в живота си. Някъде по това време Леонардо става член на гилдията на Свети Лука и отваря собствено ателие, но още няколко години работи с Верокио. Тогава става инцидент, пряко свързан с безкрайните спорове за сексуалната ориентация на да Винчи. През 1476 той и трима чираци са обвинени в „содомия”, престъпление, за което могат да получат смъртно наказание. 

Флоренция е прочута с хомосексуализма, но властите дават вид, че се борят с тази напаст. Едно писмо ги известява, че златарският чирак Якопо Салтарели, художествен модел и мъжка проститутка, „е страна в много нещастни дела и се съгласява да угоди на онези лица, които искат такова безчестие от него”. Леонардо и дружките му прекарват известно време в затвора, но обвинението скоро е снето, защото писмото е анонимно, а по закон трябва да е подписано. Или защото един от компанията е дете на знатни родители, близки до управника - Лоренцо Медичи - Великолепния. Независимо от щастливата развръзка, за Леонардо от този случай остава страхът от затворено пространство, представата за птицата в кафез, която трябва да се освободи, както и стремежът му към максимална потайност в частните дела.