Великите европейци - Албер Камю

Камю отрича да е философ, но е философ. Отрича да е екзистенциалист, но е екзистенциалист. Рано среща абсурда зад ъгъла и го описва в „Чужденецът“, „Чумата“, „Падането“, „Бунтовникът“. Французин, роден в Алжир, твърди, че родината му е френският език, и че литературата, не философията, най-пълно изразява окаяното положение на човека. А човек трябва да реши иска ли да остане или по-добре да се спаси от живота чрез смъртта. Проблемът на Камю, а и нашият, е, че човек се ражда, но не знае какъв е смисълът на света и на живота. 

Търси, но винаги опира до абсурда на сляпото съществуване, на безсмисленото повторение без изход. Класическият пример е митът за гръцкия герой Сизиф. Той е наказан да бута камък нагоре по склон, а от върха камъкът се търкулва обратно и всичко започва отначало. Този мит обаче не е само илюстрация за безсмислието на живота и странното положение на човека в него. Важно е например, че Сизиф чинно изпълнява наказанието си – пак и пак. Това изглежда обратното на бунт, но е точно бунт. „Можете да ме притиснете, но няма да ме сломите!“ – мълчаливо заявява той в очите на боговете. И неслучайно Албер Камю, който избира да не се самоубие, а да живее, завършва есето с думите: „Трябва да си представяме Сизиф щастлив!“ Да, трябва да си го представяме щастлив. Това откритие на Камю е крачка напред в сравнение с изразът „модерната храброст“ на Карл Ясперс, който означава – да живееш, въпреки че всичко в теб крещи да не живееш. Камю издава есето за Сизиф сред ужасите на Втората световна война, през 1942, когато излиза и „Чужденецът“.

Париж е окупиран от нацистите, но двете книги правят младия писател прочут. Албер Камю е роден през 1913 в бедно френско семейство, установило се в Алжир две поколения назад, когато Алжир става част от Франция. Баща му загива в ПСВ и семейството се мести в столицата при родителите на майката. Камю усеща силно липсата на баща си, а и на майка си - тя е не само почти няма, но и вечно изморена, защото слугува по чужди къщи, за да изкарва прехраната. Той е брилянтен ученик, а негов учител му урежда стипендия за френския лицей, от който се влиза без приемен изпит в университета. В лицея Камю се запалва по литература, театър и метафизика, но се занимава и със спорт – плува и е вратар на отбора по футбол. Пренася тези интереси в университета и завършва философия с дипломна работа на тема „Християнската метафизика и неоплатонизмът“ – две сенки, чиито сенки и занапред се мяркат постоянно във философията на Албер Камю.

Камю е на 17, когато откриват туберкулозата му, тя го мъчи цял живот, води го до самота и му причинява депресии. Но битката с болестта е и сред личните му вдъхновения в ницшеански смисъл. По това време Камю среща и първата голяма любов - 16-годишната умна и предизвикателна красавица Симон Ийе. Тя е зависима от морфина, но нищо, двамата се женят, обаче не са заедно дълго - той трудно понася факта, че тя плаща със секс на доктора, който я снабдява с морфин. Тази раздяла е мъчителна и Камю завинаги е подозрителен към жените. 

Той е красив и интелигентен мъж, носи се небрежно елегантно, истински магнит. Някои го сравняват с неустоимия чар на Хъмфри Богарт, а любовните му истории са безброй. След Симон, жени се за Франсин Фуре, пианист и математик, с която имат син и дъщеря. Тя е до него цял живот, въпреки ужасите, до които я довеждат изневерите му с всичко в рокля, което мърда. Най-голямата любов в живота на Албер Камю обаче е испанската актриса Мария Казарес. Те се влюбват за секунди точно на 6 юни, денят на десанта в Нормандия. Изкарват месеци заедно, но през есента Франсин, която е още в Алжир, идва с децата в Париж. Албер и Мария се разделят, но продължават да си пишат до нелепата му смърт през 1960. Писмата му, около 1300 на брой, са посмъртно издадени от дъщеря му, която не иска да крие от света една от най-безценните любовни истории на 20 век, преживени от баща ѝ. 

Неслучайно разказвам тези неща за Камю. За него любовта е начинът да се бори човек с абсурда на съществуването. В дневника си пише, че признава само едно задължение – и то е да обичаш. Според Камю, щом осъзнаем, че светът няма смисъл, който да придаде на съществуването, страстта ни дава възможност да залагаме срещу абсурда и да си създадем смисъл сами. Любовта, смята той, е форма на изкуството, скеле на бъдеще, което би могло да съществува. За подобни наистина дълбоки идеи, Нобелът за литература, който Камю получава през 1957, е само бледа награда. Освен към литературата и любовта, той има страст и към политиката. Още в лицея се ориентира към левите идеи и цял живот пише за леви издания. В Алжир, членува за малко и в местната комунистическа партия, но го гонят или сам напуска. В Париж се сближава с ултра левичаря Жан-Пол Сартр, с когото обаче скоро скъсва. 

Книгата му „Бунтовникът“, както и много статии, които публикува, са пълни с критика към съветския комунистически режим. Той пише срещу смазването на Берлинското въстание и унгарската революция, в подкрепа на Пастернак и други руски дисиденти. Според един биограф, Камю е от малкото леви френски интелектуалци, които със съпротивата срещу тоталитарния комунизъм измиха лицето на западните интелектуалци изобщо. Нещо повече обаче, Камю държи на морала в политиката, иска играта да се играе по джентълменски правила. Такива лигавщини са непростими за френските леви доктринери и те правят всичко да го изолират и смажат психически. 

Мразят го силно и руснаците и неслучайно има версия, че автомобилната катастрофа, при която, едва на 46, загива великият френски писател Албер Камю, може би е подготвена от КГБ. Независимо дали е истина или не, дори за човека, смятан за „баща на абсурда“, това събитие е твърде иронично – дни по-рано, в разговор с приятели, Албер Камю заявява, че според него да загинеш в автомобилна катастрофа е най-абсурдната смърт на света.