Великите европейци - Ото Хан, втора част

Първо той се противопоставя на идеята, но Хабер го убеждава с аргумента, че колкото по-унищожително е оръжието, толкова по-бързо ще свърши войната и ще се предотвратят много повече жертви. Хан споменава за Хагската декларация от 1899 и Хагската конвенция за сухопътната война от 1907, но Хабер му обяснява, че забраната там важи само за използването на химически снаряди, не и за газ, пуснат с други средства. Хан е пратен във Фландрия да намери подходящо място за атака и край Ипр бутилките с газ се отварят, а вятърът отнася облака към френските окопи. Ото Хан не вижда сцената, той търси ново място за газова атака, но вече на Източния фронт, където за първи път вижда и жертвите, а после и на юг, в Италия. 

Междувременно участва в разработването на два нови отровни газа и в изпитанията на газови маски и филтлри. „Постоянната употреба на тези силни токсини ни притъпи до такава степен, че нямахме никакъв проблем да работим на фронта“ – пише Хан в автобиографията си. През 1917 обаче той сам е обгазен с фосген и е върнат в Берлин, назначен е в главната квартира и е пратен в лабораторията да си изследва проблемите в радиохимията. В автобиографията си Хан честно описва всичко, свързано с тази страница от живота си, но книгата е позабравена. 

На тази база днес в Германия някои ултралевичарски групи представят описаните от самия него факти като свои „открития за тъмната страна на гения“ и подплатяват „откритията“ с „каузи“ – да бъде осъден Ото Хан като военно-престъпник, да се отнеме Нобеловата му награда, да се преименуват училища, улици и други обекти, които носят името му. Но, слава, Богу, в Европа още има хора със здрав разум, които знаят, че не можем да мерим вчерашния ден с днешния аршин, затова безумията на изкривената докрай идея за „политическа коректност“ тук още не намират чак толкова благодатна почва за развитие. Още с връщането в Берлин, Ото и Лизе откриват още нови елементи, а после и ядрената изомерия. В химията изомерия означава молекули с еднакъв атомен състав, но различни структури и затова – с различни свойства. Когато се отнася до ядрото и процесите в него обаче, нещата не са толкова лесни, теоретичното обяснение на феномена дава след 15 години Вайцзекер, който описва ядрената изомерия като „метастабилни състояние на атомните ядра“.

За това свое откритие, Ото Хан няколко пъти е номиниран за Нобелова награда. Това не е нито първият, нито последният такъв случай. Великият немски химик вероятно е най-номинираният човек за Нобел в света - 22 пъти за химия, 16 за физика и неизвестно колко – за мир. Преди наградата обаче, идва времето на нацизма. Ото Хан отказва членство в национал-социалистическата партия и като протест срещу уволненията на учени евреи подава оставка като преподавател в Берлинския университет. Все пак замества като шеф на Института по физическа химия подалия оставка евреин Фриц Хабер и взима Лизе Майтнер при себе си. Тя е австрийски гражданин и може да остане, но след аншлуса на Австрия вече е опасно. Хан урежда да замине за Холандия и оттам за Швеция, а по време на цялата война той и жена му правят всичко по силите си да помагат на евреи – не само учени, но и на онези нещастни хора, които се крият по мазета и тавани из цял Берлин. Междувременно Ото Хан има нов асистент, Фриц Щросман, с когото прави и най-значимото откритие на живота си – ядреното деление.

Историята с ядреното деление започва през 1934, когато Енрико Ферми обстрелва уран с неутрони. Смята се, че така се получават трансуранови елементи, тоест, елементи с атомни номера над 92, а сред научната общност е вкоренено убеждението, че тежките елементи поглъщат неутроните и задължително стават още по-тежки. При такъв опит обаче Хан и Щросман, получава три по-леки елемента барий, лантан и церий. През 1939 пише статия, в която използва термина „ураново делене“, а после, в статия на Майтнер, която описва нещата по физичен път, е използван термина „ядрено деление“, който става популярен. Месец по-късно е доказано, че деленето всъщност е верижна реакция и така се поставя начало на ядрената епоха на човечеството. 

Разбира се, военните власти в Германия имат интерес и Ото Хан, макар да няма водещата роля, е прехвърлен в екипа, който започва да разработва немската ядрена бомба. Е, не Германия, а САЩ първи успяват със страшното оръжие. През април 1945 Ото Хан и още 9 водещи немски физици, са затворени от съюзниците в имение край Кеймбридж и там той преживява най-големия кошмар и най-голямата радост в живота си. От британски вестник научава за бомбите в Япония и е шокиран - смята, че лично е виновен за жертвите заради откритието си на верижната реакция. Замисля самоубийство, но колегите му не  го оставят и за секунда сам. За същото откритие обаче, както научава пак от вестник, Ото Хан печели Нобеловата награда за химия за 1944. Това е обявено през 1945, но наградата Хан получава през 1946. 

След края на войната той малко или много се оттегля от света на научните открития и се хвърля в света на политиката с поредица акции срещу разработката, изпитанията и  използването на ядрено оръжие. За съжаление, в тази дейност Ото Хан - без да иска, но и без да си дава сметка за това - се превръща в „полезен идиот“, който руши защитните сили на Запада в полза на агресивната Съветска империя. Неслучайно една негова реч се излъчва дори по Радио София, а комунистите в Чехословакия през 1966 го посрещат неочаквано топло. 

Така или иначе, през 1968, на 90, Ото Хан си заминава от този свят. През последните 17 години от живота си той преживява ред катастрофи - атентат от недоволен изобретател, тежък автомобилен удар, инфаркт, счупване на вратен прешлен. Така е, не може нещата да се трупат дълго и тежестта да расте, без да се стигне до верижна реакция, а това неизбежно води и до разпад на човека до някакъв по-лек елемент, отколкото му се иска да бъде.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: