Великите европейци - Макиавели

„Принцът“ е най-известната творба на Макиавели., писана е през 1513, но е издадена през 1532, пет години след смъртта му. С тази книга Макиавели поставя началото на нов подход към политическата философия. Историци и географи често засягат политически теми, описват устройството на държави и управленските навици на различни владетели. Но това е повече политическа екзотика. Платон обаче пише „Държавата“, в която се обсъждат реда и справедливостта, характера на града-държава, нейното структуриране и мястото на човека. Той стига до извода, че най-доброто управление е от философи-царе. Аристотел пък пише „Политика“, нещо като продължение на „Етика“, но отнесена не до индивида, а до държавното управление и гражданската общност. Проблемът е, че древните са ориентирани по доста умозрителен начин към въпроса за доброто управление.

 Докато Макиавели, на имагинерната етична ориентация на древните, противопоставя нуждата владетелят, за да успее, да познава реалността и да следва нейните сурови закони. В „Принцът“ Макиавели предлага изцяло нова визия за политиката. Той отрича идеята за божествения произход на държавата и владетеля, като нарича политиката „опитна“, тоест, практическа наука, която трябва да разясни миналото, да ръководи настоящето и да прогнозира бъдещето. Интересите на държавата са над всичко и, за да ги реализира, владетелят може да използва дори инструменти, които не отговарят на общоприетите представи за морал, чест, божия любов, прошка. Многото критики към Макиавели през вековете, които, обобщени, се свеждат до това, че с книгата си обучава тирани, звучат не особено състоятелно по няколко причини. 

Първо, той е винаги ироничен и не бива  „Принцът“ да се приема буквално. Второ, Макиавели дава инструменти на владетеля да реализира управлението точно толкова, колкото на гражданите, недоволни от него, да се противопоставят. И трето, ако „Принцът“ се чете в контекста на времето и мястото – Италия през XV – XVI век, ще се разбере, че Макиавели описва, което вижда, тоест, има нещо като научен подход. А нали никой не обвинява геолозите, които изследват и описват земетресенията, че от тях загиват хора. Да, политиката е обективна реалност и в известен смисъл доста прилича на природно бедствие.

Макиавели е човек на своето време, а то е предизвикателно, сложно и опасно. Роден е през 1469, в стар и известен, но обеднял род. Баща му има богата библиотека, но не и пари синът му, освен граматика, риторика и латински, да учи и гръцки. Един биограф описва така Макиавели:“Човек строен, със среден ръст, черна коса, бяла кожа, малка глава, слабо лице и високо чело. Той има блестящи очи и тънки, стиснати устни и винаги изглежда така, сякаш леко се усмихва“. Но не мислете, че като се занимава с политика, Макиавели е суров, зловещ или подъл тип. Напротив, той обича забавления, изтънчена храна, добро вино, красиви жени. Като чиновник на висши позиции, може да си ги позволява, но не пести нищо и, тъй като не бърка в кацата с мед, после сериозно страда от безпаричие. 

Макиавели става помощник секретар на Втората канцелария, а после се издига и нагоре. Първата и Втората канцелария са висши изпълнителни органи на републиката, които отговарят за военните и дипломатическите дела. Разделението във функциите им обаче не е стриктно и в следващите 18 години Макиавели има принос и в двете сфери. Във военната област създава въоръжена милиция, за да не разчита градът на наемници за своята защита. От друга страна, успешно изпълнява сложни дипломатически мисии – при папата в Рим, в двора на френския крал, в Германия или в други италиански градове. Той изкарва и доста време при двора на Чезаре Борджия, за когото пише: „Борджия притежава едни от най-важните атрибути на великия човек: той е умел авантюрист и знае как да използва падналия му шанс с най-голяма изгода за себе си“. Макиавели наблюдава Чезаре и той е прототип на неговия принц на политиката. 

През 1512 обаче щастливият живот свършва – Медичите се връщат и поемат кормилото на Флоренция. Макиавели продължава да е на служба, но, без да го питат, дава акъл Медичите да правят неща, обратни на техните намерения. Уволнен е, а на следващата година е арестуван за участие в заговор. Измъчван е зловещо 18 дни, а после е освободен – но не защото нищо не признава вина, хваща го обща амнистия. В провинциалното си имение той пише различни текстове, включително пиеси, покрай които изкарва пари и се сдобива с млада любовница. Но написва и онези книги, с които името му остава във вечността. Специално „Принцът“ е посветена на Джовани Медичи - Макиавели не се отказва от идеята да служи на Флоренция. Джовани посреща хладно подаръка и Макиавели трябва да чака 7 години, докато кардинал Джулио Медичи, бъдещият папа Климент VII,  решава, че още може да е полезен и го назначава за историограф. За книгата „История на Флоренция“ Макиавели получава добри пари, откъм стил тя е прекрасно четиво, но не и откъм истина, защото е реклама на фамилията Медичи. 

В следващите години Макиавели получава единични дипломатически мисии, а заради труда си „За военното изкуство“ е включен в комисия за инспекция на крепостните стени и защитните съоръжения на града. Това обаче са дребни утехи и той се измъчва, че не може пълноценно да работи. През 1527, на 58, здравето му е съсипано и Макиавели умира, като получава последно причастие. Церемонията за погребението му е скромна, не е необходим вече никому и е почти забравен. Пет години по-късно обаче „Принцът“ е отпечатан в масов тираж, а името Николо Макиавели се прочува по света. След време костите му изчезват, но днес на църквата „Санта Кроче“ има кенотаф с паметна плоча и епитафия: „Никоя възхвала не е достойна за това име“.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: