Великите европейци - крал Артур

Някога в Британия живее могъщ и добър крал на име Артур. Той има свита рицари - 150 души, които се събират на огромна кръгла маса в замъка Камелот, за да бистрят политика и ухажват придворните дами на прекрасната кралица Гиунивър. До Артур е Мерлин, могъщ магьосник, който има пръст от раждането, през възкачването му на престола, та до смъртта му. 

Бащата на Артур, крал Утер Пендрагон, се влюбва в Игрейн, Мерлин го превъплъщава в образа на мъжа ѝ, той спи с Игрейн и тя зачева Артур. После се жени за нея, но, когато Атур се ражда, Мерлин го държи 15 години далече от двора. Когато Утер умира, той обявява, че крал ще стане онзи, който изтегли от скалата забития в нея огромен меч. Успява само Артур и става могъщ крал, който побеждава враговете, носи дълъг мир в Британия и управлява справедливо. Мечът в камъка обаче не е Ескалибур, както мнозина смятат. Дамата от езерото дава на Артур Ескалибур, който е особено ефективно оръжие и има магическата способност да го прави невидим. Веднъж, докато рицарите пият кротко на Кръглата маса, пред тях се мярва Светият граал и Артур ги праща на най-знаменитото пътешествие в човешката история - търсенето на Граала. Това става предмет на още и още разкази, кой от кой по-фантастични. Но започва и друга история, която води до трагичния край и на Артур, и цялото кралство. 

Да, историята е любовна - нищо друго не може така ефективно да руши кралства. Трепетите овладяват най-неподходящите хора - кралица Гуинивиър и Сър Ланселот, най-верният рицар на Артур. Отначало кралят-рогоносец се прави, че не забелязва, но после любовната игра загрубява, той прогонва сър Ланселот и тръгва на война в Галия. Докато е там, племенникът му Мордред, оставен за наместник в кралството, готви преврат. Артур се връща и го побеждава в битка, но сам е смъртно ранен. Ескалибур е хвърлен в езерото, за да се върне при нимфите, а те изпращат вълшебна лодка, която откарва ранения Артур на остров Авалон. И, кой знае, може би сестра му, магьосницата Моргана, наистина го е излекувала, тъй като нито костите му някога са намерени, нито самият магически остров Авалон. И има предание, че Артур е жив и в ще се върне като Месия, за да помогне на своите хора. Това е историята на Крал Артур, разказана така накратко, та ако ме чуят пияните уелски бардове, ще ме бият, задето я съсипвам. А какво все пак става с Граала, пита се внимателен слушател. Ами след години търсене, Граалът е намерен от трима рицари - Борс, Парсифал и Галахад, но той им се вижда напълно безполезен и те пак го изоставят. Затова търсенето му продължава и днес.

В началото на 5 век, римляните, които владеят Британия към 350 години, се изтеглят. Те оставят добри закони, навици и ред, но местните келтски племена не могат да отблъснат нахлуващите англо-сакси. Нещо друго, което липсва, е стриктната римска документация, затова и информацията за следващите около два века, е оскъдна. Именно в тези „тъмни“ времена се смята, че живее Крал Артур, макар че реални исторически доказателства за това няма. Първото споменаване на името му е в уелска поема през година 600. 

Тя описва човек, който в битка избива над 900 души и казва: „Той пресити с месо черните гарвани от крепостната стена, въпреки че не беше Артур“. С други думи, споменатият, но неописан Артур, трябва да е още по-могъщ воин. През 9 век уелският монах Нениус описва Артур като победител в 12 битки, но го нарича не крал, а военачалник или велик воин. Към три века после Артур и подвизите му се появяват все по-често тук и там, но изследователите сега са капризни и не ги признават за истински. Големият бум е през 1138, когато Джофри от Монмаут публикува „История на британските крале“. Той е епископ в Уелс и близък с британския кралски двор. 

Предполага се, че оттам получава и стимул да вмъкне в кралската линия една перфектна уелска легенда. Книгата на Джофри се разпространява като пожар, веднага е преведена от латински на доста езици, нищо, че в нея има много магии, случват се съмнителни чудеса и любовни истории, които не са от най-християнския вид. Двадесетина години по-късно Елинор Аквитанска, владетелката на Бордо, бивша френска кралица, вече британска кралица и майка на крал Ричард Лъвското сърце, стимулира уелския поет Уейз, да преведе книгата на френски. Той добавя и историята с рицарите и Кръглата маса, символ на тяхната равнопоставеност, вметка, която гони чисто политически цели. Елинор популяризира Артур във Франция, а към края на века там се ражда и поредицата романи на Кретиен дьо Троа, посветени на Краля. И дори вече не толкова на него, колкото на рицарите, техните приключения и всички приказни истории, които вълнуват хората през тази романтична част на Среновековието. Кретиен добавя и историята за търсенето на Светия граал, така че, докато името Артур върви от Острова към Континента, тази нова вълнуваща история изминава обратния път - от Континента към Острова. 

Така става и с цялата останала артурианска литература, която избуява в Европа. Германия не изостава и Волфрам фон Ешенбах оставя името си в литературната история точно с разказите за Пърсифал и търсенето на Граала. Цялата история около Артур, Мерлин, рицарите и греховната любов за доста време има ефект на истинско обществено пощуряване, а по времето на войната на розите в Англия сър Малори я използва пак за политическа пропаганда. През 16 век обаче популярността започва да спада и историите са забравени за почти три века. Новата слава идва с поетите романтици през 19 век, когато Алфред, лорд Тенисън, пише своите „Кралски идилии“. Оттогава насам огромният цикъл от вълшебни артуриански приказки разцъфтява. А с новите изразни възможности на 20 и 21 век, Крал Артур заживява още и още животи - нищо, че, според някои изследователи, никога не е живял нито един.