Великите европейци - Йоханес Брамс, първа част

Правилно казват, че Брамс не търси вдъхновение вън, както е типично за романтиците - в литературата или в живота наоколо. Той е по-класически ориентиран, неслучайно не създава нито една опера, а се отдава предимно на инструментални форми. Литературни текстове ползва, но само в песенното си творчество и в многогласните вокални композиции. Но в същото време музиката му отразява изцяло, сякаш рисува, неговия характер, вади на показ дълбоко скритите мисли и чувства, някои от които той не признава и пред самия себе си. Колкото композиторът е склонен иначе да се крие, да не показва истинската си същност и пред най-близките, толкова в музиката си той заявява открито – ето ме, това съм аз. Брамс и музиката му сякаш са едно същество – сложно и талантливо, но и неуверено, силно наранено, но и способно да превърне белезите в творчески инструменти.

Брамс е един от най-известните композитори от епохата на романтизма, макар че всъщност не е изцяло романтик. Той се познава с Вагнер, Лист и другите фигури в тъй наречената „Новогерманска школа“, но, въпреки че харесва музиката им, не е като тях – и дори влизат в известни конфликти. Когато Брамс представя Първа симфония, някои с възхищение започват да я наричат „Десета“. Тази меломанска шега има предвид факта, че Бетовен пише 9 симфонии, а Брамс в известен смисъл продължава неговия път – ето ви Десета. Но Вагнер например, недоволен, че Брамс не тръгва в неговата посока, се изказва остро - критикува симфонията като проява на музикално безсилие и се заяжда заради откровените заемки от Бетовен, които се чуват. На което Брамс, който всъщност изразява почитта си към гения, като интерпретира негови теми, отговаря не по-малко злъчно: „Ами това всеки глупак може да го чуе“. 

Така или иначе, ясно е, че Брамс е силно класически ориентиран. Заради него дори се ражда изразът „Трите Б“, който насочва към музикалния триъгълник - Бах, Бетовен, Брамс. Но Брамс не е и класик в тесния смисъл на думата - времената са други, публиката е друга, самата музика е друга. Някои го сочат също за предтеча на музикалния модернизъм. И това е вярно, но пак само донякъде - той наистина забива някои жалони на модернизма, но не е истински модернист, не и в смисъла на Шьонберг например. Какво да ви кажа – Брамс е сам себе си и това е може би най-високото признание, което творец може да получи.

Брамс е дете-чудо. Отначало получава уроци по цигулка и пиано от баща си, а първият му учител по пиано се оплаква: „Би могъл да стане много добър пианист, ако не беше непрестанната му страст за композиране!“ Тогава Йоханес е на 7. На 10 дава първия си концерт, като изпълнява Бетовен, Моцарт и Херц. Но учителят му греши – момчето не само има страст към музиката, но обича пианото и и истински перфекционист, така че става изключително добър пианист. Този учител скоро казва, че вече няма на какво да го научи и го праща при Ото Марксен. Марксен запознава младежа с творбите на най-големите класически фигури и подкрепя неговия композиторски талант. В следващите години Брамс изнася доста рецитали, в които изпълнява както класически, така и свои композиции - не са само за пиано, но за камерен оркестър и мъжки вокален хор. За съжаление обаче, по-късно той оценява като незначителни ранните си композиции и изгаря всичко, което е създал преди 19-та си година.

Дали е прав Брамс да бъде толкова критичен към ранните си творби? Не съм съвсем сигурен - и то заради случката, с която името му започва бавно да се прочува. Брамс е на 20, когато отива с препоръчителни писма в дома на Роберт Шуман и му свири свои композиции. Шуман изпада във възторг и веднага вика жена си, прочутата пианистка Клара Шуман, също да чуе младия талант. Така се поставя началото на една от най-романтичните истории в музикалния свят изобщо, но за това после. Самият Шуман, чиято дума се чува навред в музикалния свят, публикува ентусиазирана статия, озаглавена „Нови пътища“. В нея нарича Брамс „човекът, „чиято съдба е да даде израз на епохата по най-възвишен и идеален начин“. И този възторг всъщност е свързан точно с ранната музика на Брамс – която той все пак унищожава. От друга страна, явно може да си го позволи, защото е сигурен, че там, откъдето тази негова музика идва, има още много.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: