Великите европейци - Йоханес Брамс, трета част

Днес музиката на Брамс е широко достъпна и, да речем – разбираема, негово парче може да се чуе практически на всеки симфоничен концерт. По неговото собствено време обаче не е съвсем така. Да, той става все по-популярен, славата му расте – но говорим най-вече за критиците и средите на истинските меломани. Иначе за най-широката публика композициите му все още звучат странно, различно от всички останали, понякога стряскащо. Известна история гласи, че един критик в англоезичния свят предлага всички зали, където се представя симфонична музика, да имат специална врата, на която да пише: „Изход – в случай на Брамс!“ Колкото и да е шега, тя говори много за истинското отношение на масовата публика. Например в Лайпциг, където местната знаменитост е Феликс Менделсон, хората никога не са харесвали особено неговия по-млад музикален наследник, но и съперник. И когато Брамс представя там своя Концерт за пиано №1, провалът е пълен. В писмо до приятеля си Йоахим той описва конфузната ситуация така: „Накрая три чифта ръце се повдигнаха и събраха много бавно, но от всички страни последва съскане, което ясно забрани подобна демонстрация!“ Този провал сред публиката е съпроводен и с провал сред критиката. „В тази музика идеите се раждат или тъпо, или болезнено…..изключително рядко има органично развитие и логично продължение“ – безцеремонно пише един критик. Това са фактите, с които самият Брамс обяснява развалянето на годежа си с Агате, колкото и нелепо да звучи по такъв начин човек да смесва нещата от живота, с живота на нещата.

През 1865 умира майката на Брамс и той започва да пише своя знаменит „Германски реквием“. Това е творба в седем части, които се представят по различно време, но цялостната премиера е в критичния за него Лайпциг през 1869. Триумфът е огромен, а последвалите концерти в Англия, Швейцария и Русия превръщат Брамс от звезда на германската, в звезда на европейската музикална сцена. В този момент се появяват също първите от неговите „Унгарски танци“, част от колекцията му валсове и песни, кантатата „Риналдо“, както и два от първите му струнни квартета. Все още никой не знае, но Брамс е в разгара на писането и на своята Първа симфония, която е наченал още през 1855 и, със свойствения си перфекционизъм, изпипва до последната нота. Тя се появява на бял свят чак през 1876, но е последвана от още три, които затвърждават славата му на истински наследник на Бетовен. Някъде между тези велики музикални стъпки, Брамс успява да преживее още една странна любов. Той се влюбва в Джули, 24-годишната дъщеря на Роберт и Клара Шуман, но не признава чувствата си, а тя се сгодява малко по-късно. Тогава Брамс пише „Рапсодия за алт“ оп. 53 и я нарича „моята сватбена песен“, когато я праща на своята вечна любов и майка на неслучилата му се съпруга – Клара Шуман.

Годините на най-голяма слава Брамс преживява в европейската музикална столица – Виена. Той се наслаждава на всичко в града и казва на приятел: „Живея в този град, сякаш съм в провинцията“. Брамс вече е богат и може да си позволи глезотии, което и обича да прави. Всеки ден обядва в „Червения орел“, изискан ресторант до катедралата „Св. Стефан“, където се събират знаменитости. Пада си по салата с херинга, обожава телешки гулаш и пилаф, които полива с халба-две бира, а после пие най-фино токайско вино, от което заведението държи буренце само за него. След обяд, Брамс прави малка разходка и сяда в Градската градина за кафе с малък коняк, докато чете вестниците. Да, изглежда като човек на живота, но, от друга страна, Брамс е и много затворен, а с възрастта става и все по-дистанциран от хората. Веднъж му изпращат списък с гости на тържество в негова чест с молба да задраска онези, които не иска да види там – а той задрасква собственото си име. Постепенното оттегляне от живота и хората, води и до пълното му изчезване. През 1896 е публикувана последната му творба – „Четири сериозни  песни“. Той я пише, докато любимата му Клара умира, а след това у самия него започват симптомите на една от най-смъртоносните болести – рак на панкреаса. Още приживе Йоханес Брамс казва на приятел, че един ден ще се превърне в акорд и ще изчезне в небето. Така и става.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: