Обосновката звучи оплетено, но добре обобщава специфичния творчески подход на Метерлинк и ефектите от нея. Пиесите му често не са за онова, което става на сцената, а за онова, което отсъства от нея. Сюжетите му не включват максимално действие, а максимално бездействие, на сцената нищо не става, освен дето някакви хора седят и си говорят. Така сюжетът не се „разкрива“ пред публиката, а я „включва“, превръща я в съучастник на действието.
В „Неканената“, пиеса от 1890 година, жена ражда някъде в къщата, а на сцената семейството е събрано и чака добри новини. Само слепият дядо има прозрение, че нещо не е наред. Той не го споделя с останалите, но от някои реплики то се схваща. Публиката го усеща, а разчита и други знаци - например звукът от точене на коса навън. Или персонажите разменят реплики, без смисъл: „Е, какво ще правим сега? – Ще чакаме. – Какво ще чакаме? – Не знам“. Така напрежението се нагнетява, макар че онези на сцената май не го усещат, то се трупа най-вече у публиката. И щом в стаята се появява мълчалива монахиня, публиката разбира, че родилката е мъртва, а героите са изненадани. Монахинята обаче е поканена да помага за раждането, неканената от заглавието е Смъртта.
В своето време Морис Метерлинк е известен и влиятелен писател, но днес малцина го четат пиесите му почти не се поставят. Изключението са „Пелеас и Мелисанда“, но като опера на Клод Дебюси, и „Синята птица“, най-често като адаптация за деца. Е, да, основните герои са две деца, които, подтиквани от добрата фея, тръгват да търсят Синята птица, онази на надеждата, щастието, доброто и красивото. Но сякаш новите поколения вече не разбират, че тези деца не са деца, а символи на невинното, първично човешко същество, което търси. Те са хора, учудени от света наоколо, затова понякога думите и действията им, дори когато са абсурдни, а може би – най-вече когато са абсурдни, звучат като откровение. А и от похода в търсене на Синята птица става ясно, че той се извършва най-вече вътре в самите тях. „Синята птица“ е и пример за тъй наречената „статична драма“, новаторски театър, чиито идеолог и изпълнител е именно Метерлинк.
Той развива още и драмата на манекените - кукли, които заместват героите. Логично – живото присъствие на актьора пречи той да бъде истински символ, нещо от отвъдното, и в тази роля по-добре стоят безизразните и безчувствени манекени. Та поради тази природа на драмата на Метерлинк, съм учуден, че той днес е полузабравен. Но за това има и други причини. Да речем, фактът, че символизмът потъва в бурята от „изми“ през 20 век и на техния фон не е така предизвикателен, както при появата си. За забравата роля имат и някои политически позиции на Метерлинк. Есето му за живота на термитите например е пряк удар срещу системата на комунизма, а това френскиту левичари трудно понасят и прощават. Също, в ранните години Метерлинк клони към социализма, но после - към фашизма на Мусолини и диктатора Салазар в Португалия.
Морис Полидор Мари Бернар Метерлинк е роден през 1862 година в Гент, в богато фламандско семейство, което говори френски. Откъм бащина страна, родословието му може да се проследи 500 години назад. Баща м,у е нотариус, но има парници и градини, отглежда и пчели. Любовта към тях оставя в наследство и на сина си, който в своя най-философски и прозаичен период пише есета като „Животът на пчелите“ и „Животът на цветята“. Метерлинк завинаги остава як, жизнен, пълен с любов към живота, спорта, природата, хубавата храна и многото бира фламандски селянин. Нищо, че това е против образа, който публиката си създава за него от творчеството му - човек, погълнат от тайнственото и езиторичното, от отсъствието и тишината, от Смъртта и безпределното, от идеята за осезаемото присъствие отсам на отвъдните същности.
Пътят на Метерлинк към неговите литературни и мисловни безкрайности минава през йезуитски колеж и стига до университетския кръстопът, където баща му настоява да се захване с правото. Метерлинк завършва право и дори се записва в адвокатската гилдия, но, както казва един биограф, като адвокат се „проваля с блясък“. Включително защото литературната му звезда започва да изгрява. През 1889 излиза първата му стихосбирка – „Оранжерии“, и първата му пиеса – „Принцеса Малена“, нещо като символистична вариация на „Хамлет“ и „Макбет“. Метерлинк я издава само в 30 екземпляра, но този на Стефан Маларме попада у влиятелния критик Октав Мирбо.
И във „Фигаро“ се появява критиката му, в която пише: „Не знам нищо за Морис Метерлинк, освен, че никой човек не е по-непознат от него. Но също така знам, че той направи шедьовър…..Г-н Метерлинк ни даде най-блестящото произведение на това време и най-необикновеното, а също и най-наивното, сравнимо – смея ли да го кажа – само с най-доброто на Шекспир.“ След такава оценка как да останеш адвокат. И Метерлинк не остава, решава да се отдаде изцяло на творчеството.
До края на дългия си живот, завършил с банален инфаркт през 1947, Морис Метерлинк минава през често противоречиви, литературни и житейски етапи. Не всичките му творби са шедьоври, не всичките му любовни истории са щастливи, не всичките му амбиции се сбъдват и не всички хора го помнят вечно. Но може би не е далеч времето, когато човечеството ще преоткрие неговото творчество – и не само защото на мен така ми се иска, а и защото това ще ни помогне в търсенето на синята птица и ще ни накара да прогледнем, че вътре в този наш малък свят има един друг, много по-голям от него.
Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:
Мария Астаджова е българска художничка, родена в Стара Загора, която живее в Канада повече от трийсет години. Завършила е НУПИД "Акад. Дечко Узунов" в Казанлък и НХА в София. Имала е самостоятелни изложби в Монреал, Отава, България и е участвала в множество групови изложби в Канада и Америка. С изложбата „Деконструкция на чувствата“, тя..
Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ в Bee Bop Café. Романът излезе с печата на ИК „Хермес“. След три десетилетия мълчание Димовски издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“, а година по-късно – „Ловецът на русалки“ – три новели за..
Галерия „Аспект“ представя четвъртата самостоятелна изложба на Ваня Итинова „Градът разказва“. След нейната първа изява преди 3 години съвместно с Натали Итинов, авторката се превърна в един от основните художници на галерията и традиционно в края на годината представя новите си картини. В експозицията са представени 21 живописни платна,..
Известната наша режисьорка документалистка Адела Пеева ще получи специален „Златен ритон“ на тазгодишното издание на фестивала, чийто домакин е Пловдив от 13-и до 19-и декември. Тази награда се връчва за първи път на форума за документално и анимационно кино, а Адела Пеева от своя страна никога не е била отличавана с най-престижната..
Галерия „Възраждане“ представя изложбата „Послание за небесност“ на Росен Кръстев. Сюрреализмът и наивът някак органично се сливат и организират един идеалистично настроен фигуратив. Темата е възторгът - от живота, красотата, липсата на злото и сливането на небесното и земното , казва галеристката Красимира Алексиева. Росен Кръстев е..