Комуникация и лични граници в контекста на съвремието

Реджина Господинова е психолог с психоаналитична насоченост. Работи в Пловдив с деца, юноши и възрастни. През 2015-та година се среща с метода за групова психотерапия, използващ действието и споделянето с група – психодрама.Завършва бакалавърската си степен по „Психология“ през 2018-та година в НБУ, продължава с магистратура ,,Психоаналитични науки‘‘ към Лондонския университет и междувременно се обучава в две психотерапевтични школи, както и на разменни начала в Ягелонския университет в Краков и Университета в Тренто, Италия.

„По-отношение на вниманието, много хора включително възрастни, често се улавяме как ни е трудно да правим само едно нещо, винаги трябва още нещо да се върши, да жонглираме с няколко задачи и много често прескачаме от една дейност в друга. Това от една страна е нормално, такова е времето ни от друга страна е и примерът, който даваме на децата. Не е задължително всичко, което правим да не им дава особено добър пример и всеки техен недостатък, и проблем да е заради родителите, просто е нормално, когато едно им се казва, а друго виждат от родителите, от учителите, от околните те да следват примера, отколкото инструкцията. При децата, особено когато са малки, има много комуникация, която минава не през езика, а през присъствието, през тялото, през това да преживеем нещо заедно. И този тип комуникация, този тип съобщения, връзки много по-дълбоко се запаметяват. Ако някой ни каже нещо лошо, нещо накриво и ние се чувстваме наранени, ще отидем, ще го изговорим с някого, ще споделим, ще вентилираме, те ще ни кажат по някоя добра дума обратно, ще го преживеем. Но, това, което е в тялото, което не можем да разкажем, не можем да преработим наново през мислите, през езика е много трудно да се промени, да се преживее и остава на едно несъзнавано ниво. Така, че малките деца разбират много неща, просто не през езика “, казва Реджина Господинова.

Все по-трудно е, в днешно време, един човек да слуша другия. Наистина да го изслуша, а не просто да изчака да приключи с това, което казва. Ние, постоянно, сме на устройства, които ни предлагат във всеки един момент да сменим т.нар. реалност. Вниманието ни е изключително деликатна тема.

Истината е, че голяма част от комуникацията не минава през думите. Има много общуване, което минава през действието. Това да бъдеш в едно преживяване, заедно с някой друг. Когато хората са заедно в една емоция, в едно преживяване, свързването е много по-различно. Това, което хората разбират за себе си, често пъти е много по-различно. Това, което ще видят за себе си отстрани е нещо, което няма да се досетят да кажат, за което не са си давали сметка. Невербалната комуникация е, все още, много важна за възарстните, но е много по-естествена за децата.

„Начинът, по който сме израснали това е, което определя, как ние лично назоваваме думата „самооценка“. За мен, за вас, за трети човек, тя ще има различно съдържание. Това е абсолютно индивидуално от опита ни. Нещото, което много интензивно се променя във времето, в което живеем е, че много по-силно изпитваме някакъв натиск да бъдем продукти, по-скоро, отколкото хора. Човек трябва да се реализира добре на позицията си, трябва да се изкачва по йерархията. Представяме се пред другите в CV-та си, с това какво сме написали като описание в социалните медии, в това как изглеждаме. Много повече се набляга на марки дрехи, на марки коли, къде ходим, с кого ходим и т.н. Разбира се, не само от материална гледна точка, това включва е начина, по който ще се презентираме като личност, като умения, като софт скилс и разни подобни нарицателни. Това може да окаже много голям натиск върху теб, когато видиш останалите, че с нещо се справят, поне на снимки или на CV, а ти си по-назад, все едно не си се пласирал на този пазар и това кара хората много да се ориентират точно към това, да бъдат един продукт. Те подхождат, по този начин към всичко, с което се заемат. Включително и в нашата практика има много хора, които идват с нагласата, че нещо може да им се даде като рецепта, като формула. А, психотерапията е практика, тя е процес. Тя отнема време, добавя преживяването човек да мине през годините, по някакъв начин. Трудно  е да бъде сложено като продукт. По отношение на самооценката, на това човек каква стойност си приписва мисля, че във всяка една сфера от живота, малко става като да сме на пазар, някакъв...“, допълва Реджина Господинова.

Психологът Реджина Господинова е гост в неделния "Шейкър".

Чуйте още, в прикачения файл.