Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

"Възхвала на провинцията" на Секулов вече е по книжарниците

Книгата е с печата на пловдивското издателство „Хермес“, като в изданието писателят, поет и драматург Секулов е събрал свои белетристични форми като остра есеистична проза, философски прозрения, изпълнени с хумор и ирония, както и житейски афоризми.

Книгата е посветена основно на родния град на писателя – Пловдив, както и на манталитета и характера на гражданите му, които столичани определят топографски и с известна доза пренебрежение като „провинциалисти“.

„Възхвала на провинцията“ е книга, която авторът ще пише цял живот – казва за произведението писателят Цанко Лалев.

В заглавието има известна ирония. В човешката реч провинцията е нещо, което е малко по- бавно, по - неразвито. А книгата казва нещо друго- провинция няма, всъщност няма столици. Човекът е столица на самия себи си, казва Александър Секулов. 

Ето и част от текстовете в новата му книга: 

БЪЛГАРИНЪТ САМ е гений. Събрани заедно, най-често попадаме под чуждо робство. Българинът е гений на индивидуалната свобода и на колективното робство. Затова в българската литература няма много любовни романи. Любовният роман иска да попаднеш в индивидуално робство, докато нашият човек се интересува само от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички наоколо. Свободен от себе си.

 Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме заедно.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ се намира в непрекъсната възбуда. В очакване зле приготвениятчерешов топ най-сетне да оплоди националната ни свобода и дух. Живеем като населението на Бяла черква – със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от чакане, без да разбирамe, че трябва да излезем изпод леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, тоест Държавата срещу Работата, демек Хората. В момента, когато Държавата окончателно победи Хората, което очаквам да се случи скоро, тя ще изчезне.

УМНИЯТ ЧОВЕК винаги знае, че е малцинство,и не страда от това.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, отнема посоките и обезценява надеждите. Как по време на безпрецедентния мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата вече се изясни, че не е скроена по мярката на човека, още по-малко – на цели народи.

БЪЛГАРИТЕ И ГЕРМАНЦИТЕса на първо място в Европа по консумация на чист алкохол, съобщиха от Германския институт по проблемите на зависимостта.  Ето защо, първо, сме били съюзници във всички възможни войни, и второ, защо сме ги загубили. Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно защо, сметката винаги я носят руснаците. От общото ни алкохолно братство произлиза фактът, че германците говорят на немски само с конете си, а ние говорим български само с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският влак на необяснимото щастие.

МИНЕ ВРЕМЕ – и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се влошиха: всичките ни граници приличат на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднакво и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било освободител, било и двете заедно. Пък и вече толкова пъти сме освобождавани, че сме напълно освободени от чувство за национална принадлежност. А най-вече сме освободени да не мислим за свободата.

-  Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова любимото занимание на българския политик е да подменя местата им.

-  Да квалифицира интелектуалното несъгласие срещу себе си като политически комплот срещу демокрацията.

-  Да бърка свободата с освобождението.

-  И все не можем да се оправим с понятието „отсам и отвъд Дунава“.

-  Отсам живеем като чичовци, оттам се правим на хъшове. А накрая се давим като власи. В края на реката.

-  И в началото на свободата.

БЪЛГАРИНЪТ Е като всички хора по света. Страхува се от живота, страхува се от смъртта, страхува се от любовта. Диша на пресекулки и оцелява в надеждата. Сърцето му е храбро и малко. Силата му е трева, погледът – облак. Самотата му е смела и дава вяра. Само едно си няма българинът и това го прави различен от останалите – памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той забравя. После със своята упоритост на къртица започва отначало.

СТРАННО как народите не съумяват да разберат как и кога минават от единия тротоар на историята на другия. Това вероятно е нормално. Народите не правят нищо друго, освен да преминават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други – карнавали. Лошо е, ако улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек иска да попадне и на някой триумфално празен булевард. Пък било то и на залеза! Само хоризонт да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади. Човекът все пак е само обикновен пешеходец, а не професионален, ежедневен революционер.

БЪЛГАРИНЪТ СИ СПОМНЯ, както умира. Без да оставя спомени, без да остава в спомени. Потъва в миналото като в родна пръст. Оставя кости и плът в предишното и се запътва към бъдещето, прозрачен и лек, сякаш никога не е бил. Свежда глава над преживяното от мъка, а не от радост, че се е случило. Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНО отложено възкръсване. Едно скептично евангелие, препълнено с разпятия, но без нито един Христос. Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без предателството на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата. И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: „Елои, Елои, лама сабахтани?“. Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия хълм, без да достигне мястото, където страданието се превръща в морална категория за следващите го. Чрез смъртта си българският Спасител спасява себе си, но не и своите ученици и последователи. Някакъв абсурден синкоп прекъсва националната памет на преживените страдания. За да ни остави единствено подлия гъдел от оцеляването. И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че смъртта не е захвърлен камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има много, но майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, трябва да имаме план и отвес за ъглите. И тогава жертвените черти в образа на българския Христос ще изтлеят, за да се види спокойното лице на Майстора, за когото спойката на камъните е по-важна от самите камъни.




По публикацията работи: Стоян Терзиев

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Преге - предаване за света на книгите, 06.09.25 - 12.09.25

В предаването за книги на Радио Пловдив на 06.0 9 . 2025 бяха представени следните заглавия Рубрика „Напълно непознати“ Иван Вазов. Нова земя. 616 стр., ок. 3А, Кръг, 2019. Захари Стоянов. Чардафон Велики. Хермес, 2025. Георги Пашев. Да живее Съединението. 352 стр., ок. 4А, Хермес, 2022. Маньо Стоянов...

публикувано на 06.09.25 в 14:24

В "Срещите" за Съединението и националната кауза

В празничния ден с историка доц. Тодор Радев ще си говорим за датата 6 септември 1885 година. Това ли е и защо единствената българска национална акция, доведена докрай? Бъдете в празничния ден с Радио Пловдив. 

обновено на 06.09.25 в 11:37

Ученическа изложба за 140 години от Съединението на България

Творби на ученици от НХГ "Цанко Лавренов", посветени на 140 годишнината от Съединението на България, са част от изложбата "Съединението и неговите личности", която ще се открие на 5 септември в Регионалния исторически музей-Пловдив.  В експозицията са представени живописни произведения и плакати. Картините са нарисувани по време на пленер, който се..

публикувано на 05.09.25 в 09:51

„Калейдоскоп на времето“ – юбилейна изложба на Минчо Панайотов in memoriam

„Калейдоскоп на времето“ – юбилейна изложба на Минчо Панайотов in memoriam се открива тази вечер в галерия „Капана“ в Пловдив. Втора експозиция с негови графични произведения се открива в галерията на Дружеството на пловдивските художници на бул. „Цар Борис Трети Обединител“ №153. Замислена като голяма празнична изложба по случай 80-ата..

обновено на 05.09.25 в 09:45

Мини фестивал за електронна музика в Дондуковата градина

В Дондуковата градина на Пловдив ще се проведе първото издание на „All Together Now“ – мини фестивал за електронна музика. Музикалната програма ще бъде представена от аудио-визуалния колектив Melformator – една от водещите сили на пловдивската алтернативна сцена през последните дванадесет години. В състава му са диджеите sayulke- саюлке ,..

публикувано на 05.09.25 в 09:45