Великите европейци - Софокъл

Пети век преди новата ера в Древна Гърция е препълнен с хора и събития, които до голяма степен определят мисленето и развитието на цялото човечество, включително до наши дни. Софокъл преживява почти целият този век, участва в много тогавашни събития, познава много тогавашни хора. Но още по-важното е, че всички не само тогава, но и сега, познават него, великия автор на „Едип цар”, „Антигона” и още 121 други пиеси, от които, за съжаление, са запазени общо само 7. От 30 участия в надпревари за най-добра театрална пиеса Софокъл печели 24. 

Умира с отворени очи на над 90 години, доволен и щастлив от живота. Някои казват, че това става в Атина, където той се задавя с грозде по време на Антестериите, тридневните пролетни празници на Дионис. Други смятат, че издъхва от радост, когато за пореден път печели награда в театъра Дионисия. Трети пък твърдят, че смъртта му настъпва докато се опитва да цитира огромен пасаж от „Антигона”, без да си поеме изобщо дъх. Само дето никой не обяснява защо му е да прави такава изключителна глупост. Но може би дори за това си има добро обяснение – нали без капчица лудост геният трудно ще шупне, за да разгърне гениалният истинското си величие.

Превод: О, спомен за човека най-скъп за мене, ти си всичко, останало ми от живота на Ореста. С какви надежди те изпратих - с какво те срещам! Държа в ръцете си сега едното нищо, макар от къщи някога те изпроводих в младост цъфнал! Но по-добре да бях умряла, преди да те изпратя в чуждата земя със собствените си ръце - и тъй да те избавя от убийство!

Чувате ли тази трагична мелодия, тази песен, в която, въпреки, че не разбираме нито думица, веднага разпознаваме песента на жената, която жали за най-свиден човек. Това е монолог на Електра от едноименната пиеса на Софокъл, изпълнен на старогръцки. В действителност това не е песен, но самият език сякаш се пее, доста е различен от съвременния гръцки.

И неслучайно Аристотел твърди, че произходът на трагедията е от дитирамбите, появили се някъде през 7 век пр. н. е. Това са старогръцките тържествени песни, които от един момент се развиват и в диалогична форма, като диалогът в тях се води между хора и рецитатора. Те са свързани, естествено, с празниците на Дионис, самата дума „дитирамб” е един от епитетите на този бог на плодородието, създател и покровител на виното, вдъхновител на веселието. 

Все пак обаче не бива да се забравя, че ако единият край на пъпната връв на Дионис е закачен на небето, то другият е в подземното царство, така че природата му е двойствена, какъвто е характерът и на мистериите, свързани с неговия култ. Неслучайно по-късно, вече в християнските времена, бог Пан, козелообразният постоянен спътник и съучастник на Дионис във всички вакханалии, се възприема от християнската църква като един от образите на дявола. В антична Гърция обаче отношението към Дионис е съвършено различно. Пък и как не – след като пред очите на онези хора дитирамбите се ражда нещо толкова впечатляващо и красиво като театралната трагедия. При това, ако изключим работите на някой си Шекспир, може би всъщност се раждат и най-добрите трагедии в човешката история.

Макар вероятно мнозина да са писали пиеси и преди този споменат вече пети век преди новата ера, то нищо от тези творби не е запазено. Така че имаме останали имената и творбите само на трима големи – Есхил, Софокъл, Еврипид. Това е редът, по който те се раждат и умират. Обаче, съдейки по славата, тогавашното общество оценява като най-значим от тримата Софокъл с 24 театрални награди, следван от Есхил с 14 и Еврипид с 4. Представяте ли си – да получиш нещо като еквивалента на сегашните 24 Оскар-а. 

Но да се върнем към тримата големи драматурзи. Плутарх например разказва, че през 468 година, когато 28-годишният Софокъл като автор за първи път се явява на театрален конкурс, той побеждава стария и най-почитан дотогава автор Есхил. Есхил до този миг не вижда конкуренция, смята, че и този конкурс му е в кърпа вързан, затова след загубата се засрамва силно и заминава за Сицилия. В ранната си младост Софокъл копира творбите и техниката на Есхил, но в един момент го задминава, като вдига античната трагедия на ново ниво. Той въвежда третия основен персонаж, което позволява значително по-задълбочено развитие на образите, а и динамизира сюжета. 

Другото важно нещо, което прави Софокъл, е да измести фокуса на трагедията от рода към човека, а също и от бога към човека - за разлика от дотогавашния подход, който е обратен и при който човекът е само пионка в ръцете на боговете. Изключително ярък пример за тази нова роля на човека в драмата, е „Антигона”, пиесата, в която героинята погребва своите мъртви братя, въпреки категоричната забрана на цар Креон и плаща за това си човешко решение с любовта и живота си.

Още по-сложна и многопластова е историята в „Едип цар”, пиесата, която е истински връх в творчеството на Софокъл. Тук се реализира по съвършен начин неговото най-важно театрално откритие, онова, което Аристотел нарича „катарзис” и на което посвещава доста мисъл в знаменитата си „Поетика”. Катарзисът е феномен, породен от персонажите и действието в пиесата, но е свързан вече не само със самата пиеса, а и с отношението пиеса-зрител. Както пише Аристотел, това е начинът, по който „зрителят, чрез състрадание и страх, се очиства от същите тези чувства.” Тук няма да влизам в повече обяснения, който иска, да прочете „Поетика”-та, там всичко е много ясно и красиво обяснено. 

Факт е обаче, че, за да изведе своята дефиниция на катарзиса, това ключово не само за театъра, но и за човечеството изобщо, понятие, Аристотел дава за пример точно пиесата „Едип цар”. Едип е роден в Тива, баща му е цар Лай, а майка му – царица Йокаста. Пророчество обаче казва, че детето ще убие баща си, затова Лай му пробожда краката и го носи на върха на планината Китерон. Вместо да умре, детето е намерено от коринтския цар Полиб, той го нарича Едип, което значи „с отекли крака” и го отглежда. Вече младеж, Едип научава от Делфийския оракул, че му е съдено да убие баща си и да се ожени за майка си. Тогава той решава да се махне от дома на Полиб, за да не се изпълни пророчеството, а да отиде в Тива. По пътя се скарва с един човек и го убива, без да знае, че това е истинският му баща, цар Лай. После среща прочутото крилато чудовище Сфинкс, който тормози Тива от години и освобождава града, като решава прочутата гатанка на Сфинкса. Тиванците правят Едип цар и той се жени за овдовялата наскоро царица, която всъщност е майка му, Йокаста. Когато накрая истината излиза наяве, Едип се самонаказва, като си избожда очите и сляп, тръгва да скита по света.

Както всички се досещат, по-късно пък идеята за психическите глъбини, които стоят в основата на това не само един мъж, а всеки мъж, да иска да убие баща си и да се ожени за майка си, е брилянтно развита от доктор Зигмунд Фройд в неговото „Въведение в психоанализата” и естествено, наречена е Едипов комплекс. Дали самият Софокъл страда от такъв комплекс? Нищо чудно. Баща му е богат занаятчия със собствена голяма работилница в град Колон. 

Казано така, за съвременното ухо това не звучи кой знае колко впечатляващо. Имайте предвид обаче, че всъщност е производител на оръжие, тоест, все едно собственик на ВМЗ-Сопот или Арсенал, Казанлък. Това не означава човек с лесен характер, така че нищо чудно Софокъл да се е усещал подтиснат от баща си. Но това е чиста спекулация, няма данни той да е преживял някакви семейни драми, напротив, за него е написана едно от най-кратките и най-впечатляващи характеристики, които съм чел изобщо. 

Твърди се, че „Софокъл е едновременно много богат, много талантлив и много образован”, като не стига това, ами „се обучава допълнително през целия си живот”. Освен с фантастичната си театрална кариера, той обаче е известен в тогавашното гръцко общество и като много динамичен, активен човек, който заема различни високи политически и обществени позиции. Отначало, като съвсем млад, Софокъл поддръжа партията на Катон, но бързо се ориентира към неговия основен съперник Перикъл и явно печели от това. Катон е изпратен в изгнание, а Софокъл става приближен на Перикъл. През неговото управление отговаря за обществените финанси на Атина, а като генерал от армията ръководи военната кампания срещу едно въстание на остров Самос. Наред с всичко друго е и духовно лице – става първият жрец на бог Асклепий в Атина. 

Както е характерно за онова време, освен любовта към жените, Софокъл цял живот споделя и любовта към младите момчета. Многото любов изглежда му създава и някои проблеми – знае се, че на стари години, когато вече не може да се отдава на любовните наслади, той въздъхва облекчено, че се е „отървал от тази похот”. Софокъл живее дълго и това в един момент явно писва на синовете му, които очакват да наследят голямото богатство, което все не идва. Те искат да го изкарат невменяем, стига се до съд и в своя защита Софокъл чете откъси от последната си, все още незавършена пиеса „Едип в Колон”. В нея той, смятаният от хората за много щастлив човек, пише - „въпреки всички удоволствия, все пак да не се родиш изобщо е най-добре”. А умният атински съд постановява, че Софокъл е твърде разумен човек.