Той беше най-красивият пианист на своето време. Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 година в София. Така берлинският вестник „Ди Велт” описва Алексис Вайсенберг. Роден в София, изключителният пианист получава отлично възпитание в едно космополитно семейство – посещава италианско училище, говори с родителите си на френски, с училищните си приятели на български. Майка му, нейните сестри и брат са завършили Виенската консерватория. Алексис започва уроци по пиано още на 4 години, а скоро след това е поет от Панчо Владигеров. Ето какво казва за него композиторът:
В деца-чудеса аз не вярвах, но когато ми го доведоха и седна пред пианото, разбрах, че талантът му е изключителен. Направи ми впечатление неговия абсолютен слух. Той възприемаше с цялата си душа музика във всякакъв стил. Прекрасно свиреше концертите на Моцарт в ла мажор, до минор и ре минор, сонати от Бетовен, произведения от Бах, Шуман, Шопен и Лист.
По време на Втората световна война българският евреин Вайсенберг успява по най-драматичен начин да избяга заедно с майка си от един концентрационен лагер в България. Помага им германски офицер, влюбен в творчеството на Шуберт. През Истанбул двамата стигат до Тел Авив. Там Вайсенберг продължава с уроците по музика и на 14 години свири Третия концерт на Бетовен с израелското радио. Следва и първото му турне в Южна Африка, където изнася 15 концерта с 4 различни програми. Още тогава около личността му се създава легендата за бездушният виртуоз, продал душата си на дявола, за да овладее танца на клавишите. През 1946 година заминава със стипендия за Ню Йорк, където завършва Джулиард скуул. През 1947 г. става лауреат на конкурса „Левънтрит” и изнася първите си концерти в „Карнеги хол”. Така започва бляскавата международна кариера на един от най-забележителните пианисти на ХХ век, чиято концертна дейност опасва като мрежа Европа, САЩ, Южна Америка и Африка. Залите на Париж, Виена, Мадрид, Милано са просто стъпалата, водещи нагоре към успеха.
През 1967 г. Херберт фон Караян го кани за изпълнител на известния филм за клавирния концерт на Чайковски. Това му донася изключителна популярност и Вайсенберг получава покани за гастроли от Лорин Маазел, Клаудио Абадо, Ленърд Бърнстейн и др. Критиците са възхитени, наричат го „принц, който излъчва музика. Едно от изпълненията на Вайсенберг, запазени в Златния фонд на Българското национално радио, е именно на концерта на Чайковски, под диригентството на Караян.
В своята автобиография музикалният продуцент Мишел Глоц отделя специално внимание на Алексис Вайсенберг:
Не мога да премълча за огромната култура на Алексис в областта на литературата, архитектурата, философията, театъра. Той изследва живота като един вундеркинд – внимателен и учуден от света. В музикален план той не знае граници.
През целия си живот пианистът открива и помага на много световни звезди като виолончелиста Йо Йо Ма, диригента Жан Бернар Помие и много други. За първи път се връща в България през 1972 година с помощта на своя учител Панчо Владигеров. Не среща разбиране, желанието му да организира конкурс на името на композитора, в който да вложи лични средства. След изключителния концерт на Вайсенберг у нас, пианистът Константин Ганев казва:
Трудно е да се опише с думи магическата сила на един артист с такъв широк спектър на въздействие. Тя се крие в множеството предпоставки – от външния вид и поведението му на сцената до дълбочината на неговата духовност, интелект и отношение към света. Когато свири нещо, дори и най-малкият мускул на лицето му не трепва – даже в моменти на върховно душевно и физическо напрежение. Всичко е звук: този пределно ясен, релефен, изсечен като с длето клавирен звук, който може да се преобразява безкрайно.
Това е нещо вътрешно, първично, независещо от мен, чисто психологическо. Останал съм си българин по душа, по дух, по въображение и навярно ще си остана такъв до края – казва световноизвестният българин. Неговите плочи и дискове са издадени в многомилионен тираж по всички континенти. Но въпреки космополитната кариера, връзката му с родината остава трайна. Пианистът споделя, че винаги е искал да се върне в края на живота си в България и да остане в нея, но уви, смъртта му го споходи в Швейцария на 8 януари 2012 година.
Филмът за Гунди е един от най-професионално направените български филми. В кино "Влайкова" имахме 25 прожекции при пълна зала. Според мен на..
На 22-рата година от живота на дъщеря ми аз все повече се страхувам, какво би станало, ако нещо с мен се случи с мен, защото аз вече съм на 55..
Мисля, че проблемът е между София и Скопие, не е в Брюксел и Париж. Това заяви в интервю пред БНР Владо Бучковски, бивш премиер на Република..