Д-р Мариана Кирова: За студентите в Бесарабия България е рай

"Аз пиша проза като поезия – усещам я, усещам я така, както стиховете. При мен няма мрак, няма кръв. Аз разбирам всичките си герои. Дори тези, които са отрицателни, за да постъпят по един или друг начин, те имат своята мотивация", казва тя в предаването "Графити по въздуха".

„Във всичките ми разкази, и сега и в романа, има светлина, през каквито и перипетии да минават героите. Защото всъщност всички са движени от едно много светло чувство – това е чувството на радостта от живота, на любовта, която е еманацията на живота.“

Рамката на романа "Седем години любов" е любовна история, но в самия текст става дума за много сложни конфликти, които хората преживяват, обяснява още авторката. Във всички обществени катаклизми обаче е важно човек да отстоява себе си и да бъде честен пред себе си, убедена е тя.

Дори в нашата модерност сме дълбоко традиционни, не падаме отникъде

Мариана Кирова е литературовед и преподавател, специалист по Възраждането. На въпрос трябва ли да се опираме на национални ценности и традиции днес, когато се опитваме да бъдем модерни, тя отговаря така:

„Не трябва да се опираме на тях. Ние ги носим без да искаме. Носим ги в своя ген, в своята национална култура, своето минало. То е част от нас. Когато живеем, когато работим, когато сме влюбени, проявяваме всичко онова, което сме наследили от предците си.“

„Ние не падаме така отникъде. Не можем да бъдем просто модернистични. Дори в нашата модерност, ние сме дълбоко традиционни всъщност. Защото във възлови ситуации ние ще проявим националното, което носим в себе си, без да предполагаме дори, че го проявяваме“, допълва д-р Кирова.

Така и хората в Тараклия, които преди 200 години са напуснали България, носят своята национална култура, смята тя. „Те говорят един прекрасен български език. Диалектен, чудесен, много мил говор. Моята задача тук е моите студенти да говорят чист книжовен български език. Но аз слушам хората по улиците, които говорят толкова мило. Те говорят така, както, да речем, в Източна България в нашите погранични села, както говорят бабите и дядовците там.“

„200 години този говор се е запазил. 200 години се е запазила културата, традициите, всичко тук. Защото семейството, общността, е най-градивната единица, се оказва, най-устойчивата единица. Могат да се сменят обществени системи, може да се сменят държави, в които човек да живее, но човек носи това със себе си и аз го виждам тук.“

За студентите от Бесарабия България е рай

Запитана дали в Бесарабия не ни идеализират и нямат ли по-украсена представа за нас, Мариана Кирова разказва:

„Те имат представа за това какъв е животът в България. Те идват постоянно. Повечето от тях имат българско гражданство и пътуват. Младите хора, студентите, които завършват бакалавърска степен, идват да учат магистратури в България и те казват следното: „България е раят“. Знаете ли, ние, които сме там, в големите градове, ние не го разбираме това. Хората в нашите села, колкото и тежко да живеят, също не разбират, че всъщност живеят на едно прекрасно място. Да, стандартът ни не е такъв, какъвто, да речем, в Люксембург. Но ние имаме много други дадености, които, ако осъзнаем, че ги имаме, можем да живеем щастливо, да имаме усещането за това, че сме щастливи. Но човек трябва малко да се откъсне, да види различното, за да оцени какво има.“

Ние страдаме от някакъв нихилизъм, казва още Мариана Кирова и споделя своя опит със студентите в Тараклия. Преди да потегли към Молдова през септември, изпратила на МОН списък с книги на български автори, които да бъдат изпратени в Университета в Тараклия. Книгите пристигнали след месец и били „невероятна радост за студентите“.

Съвременните български автори се ценят много в Бесарабия

„С огромен интерес се чете българската литература тук, особено съвременната българска литература, защото тя разкрива един нов свят пред студентите, една нова съвременна култура. Тя е обожавана от студентите съвременната българска литература“, отбелязва Мариана Кирова.