Проф. Йорам Ювел: Социалната изолация може да направи подрастващите емоционални инвалиди

Проф. Йорам Ювел от Йерусалимския университет е сред най-търсените консултанти. В една от своите статии той сравнява коронавируса с тигър, който ни напада по време на сафари и заради него не забелязваме, че наоколо ни дебнат крокодили, отровни змии, скорпиони и дори човекоядци.

Как влияе изолацията на хората?        

„За никого не е приятно и полезно да се затвори в самота и да контактува с приятелите и близките си само с помощта на техниката. Личният контакт, докосването до близки хора, невербалната комуникация: една усмивка, жест, кратък поглед са толкова важни, колкото купища думи“, казва проф. Йорам Ювел. Той откроява три групи хора със специфично поведение по време на изолацията.

„Първата група са хората над 60 години и тези със сериозни заболявания. За тях карантината е животоспасяваща, но те понасят тежко  това, че с внуците се виждат само по скайп, че в труден момент няма никой около тях. Но и на тази възраст хората са различни. Аз съм на 62 години. Въпреки забраните успявам всеки ден да се „измъкна“ от селището, където живея и тичам в  планините около Йерусалим. Не разбирам как може да се живее без чист въздух, а за някои от възрастните хора, които се нуждаят от помощ и не могат да слязат без асансьор от висок етаж, „разходката“ е само на балкона.

Друга група са децата и учениците. Не мога да преценя доколко дигиталното училище им дава знания, сигурно успява. Но социалната изолация може да направи подрастващите емоционални инвалиди и хора, които трудно могат да се ориентират в социалната среда. Това е бомба със закъснител. Страхувам се, че след излизане от изолацията, ще има взрив от самоубийства и психически разстройства, защото повторното навлизане в света на социалните контакти, за тези необучени  деца ще е шок.“

Най-силно проблемите, свързани с отстраняването от обществения живот, което може би ще трае няколко години, се отразява на работоспособното поколение, подчертава проф. Ювел.

„И преди вирусът да постави своя дневен ред, това беше поколението „сандвич“. От една страна от него се изискваше да се грижи за децата, а от друга страна - за родителите си. Заедно с това те трябваше да печелят и да осигуряват на семейството си средства за съществуване, а някои искаха да постигнат и кариерно развитие. В това разкъсване между множество социални роли обществото беше създало и институции, които им помагаха. Дори да нямаха наблизо баби и дядовци, имаше платени бавачки, детски градини и училища, вериги от кръжоци и музикални школи, спортни секции и всевъзможни занимания за децата, които им осигуряваха живот сред връстници, приятелства, собствени мечти и стремежи. От друга страна за техните родители имаше многобройни пенсионерски клубове по интереси, гимнастически общества, клубове на ветераните в дадена професия, които организираха лектории, екскурзии, посещения на концерти и представления. Самите хора от работоспособното население най-често имаха стабилно работно място, което им осигуряваше доход, достатъчни за да поддържат семейството си. Цялата тази система се срути пред очите им“, подчертава  консултантът.  

По думите му по време на първата вълна от коронавируса работещите са приемали оставането си вкъщи по-скоро като неочаквана ваканция.

„Но точно тогава стана ясно колко е трудно да „разпределят“ дома си, така че да е еднакво уютно за всичките му обитатели. Дори големи домове се оказаха неудобни да бъдат хем работни места, хем училища и детски градини, хем място за спане и домакински грижи. Наложи се родителите директно и всекидневно да общуват с децата си. Те не могат да заменят липсващите приятели, но биха могли да се опитат да намерят начин да станат нещо като по-възрастни приятели, без да губят авторитета, който трябва да имат пред тях. В същото време се налага да прикриват собствената си тревожност от тях, защото децата попиват страховете“, коментира проф. Йорам Ювел пред БНР.

Ювел вижда по-страшни последици в това, че икономическата криза застига много от семействата.

„Докато поне един от родителите се числи на работа, дори да е в неплатен отпуск, нещата не са толкова лоши. След това идва безнадежността. Често тя се изразява в пиянство, наркотици, семейно насилие. Фалитите на семейни бизнеси например могат да повлекат загуба на дома, в който семейството живее. Невъзможността да се продължи обучението на децата в частното училище може да доведе и до отказ на децата от образование.“

„Сега се прибавя още един повод за тревожност. И преди всеки държеше да се предпази от вируса, но неговото действие беше нещо далечно, което се случва на другите. Затова мнозина се отказваха от маските. Мои приятели ми цитираха Джордж Оруел, който казва, че на определен етап хората толкова свикнали с маските, че те станали част от лицата им. Те отказваха това да им се случи. Но в последно време вирусът сякаш започна „да диша във врата им“. Оказва се че той засяга не само възрастни и болни от хронични болести хора, но и техни връстници, реални познати и приятели. Това засилва тревожността, за някои дори създава чувство на обреченост. Стресира ги както мисълта как ще се чувстват, попадайки в болница, така и какво ще стане с децата и родителите им, ако ги застигне най-лошото.“

Надяваме се час по-скоро да се намери лечение или ваксина срещу вируса, допълва проф. Йорам Ювел. А дотогава той препоръчва физически упражнения и движение както у дома, така и в парковете, край морето или в планината.

„Могат да бъдат използвани и телефонните консултации с психолози. Често мисълта, че не само твоето семейство, но и други имат същите проблеми, е утешителна. И не на последно място - препоръчвам досег с културата. Според мен най-страшното проклятие е да се спасиш от удаване на самотен остров.“