"Зелен паспорт" като условие за достъп до култура

За зажаднялата за култура „на живо“ публика всяка покана за премиера след едногодишния локдаун в Израел е като глътка въздух. Проблемът е една изкуствена бариера - наличието на „зелен паспорт“, за да може да се влезе в залите. Дори на стадиона в Яфо, където имаше концерт с популярна музика, се изискваше регистрация чрез телефонния код, показваща ,че зрителят е „безопасен“. По тази причина поканата за балет под открито небе, без споменаване за необходима проверка, звучеше повече от притегателно! Имаше само предупреждение, че зрителите ще могат да влизат на „капсули“ от по 20 души. Импровизираните сцени бяха патиото, голямата тераса и плоският покрив на културния дом „Мендел“ в Яфо, само на метри от стадиона, където седмица преди това „селекционираха“ публиката и се оказа, че останалите на улицата са много повече от тази, на които бе позволено да присъстват. Добре, че озвучителната уредба кънтеше и от съседната градинка се чуваше не по-зле, отколкото на стадиона.

Трупата на Ясмин Годар от Театъра на движението „2:2“ ни покани на премиера на серия от миниатюри под общо название „Напрежение в емпатия“. Според хореографката трупата изследва състоянието на среща с другия, различния, на съединение или отблъскване, на всекидневната дилема пред взаимоотношенията с околните. Мястото на репетиции за този спектакъл са били запуснати дворове, към които гледат възможно най-малко прозорци, или празни складове. Просто забраната да се събират по време на локдауните можеше да доведе до плащане на огромни глоби, ако някой донесеше до властите, че някъде са се скупчили 12 танцьори, тяхната хореографка и драматуржката на трупата Моника Джилет. Затова спектакълът няма дори музика, ако не се смятат звукът на повей на вятър, на далечно говорене или на пеене на птички. Иначе актьорите сами си акомпанират с гърлени звуци, с въздишки, кратък вик, със смях или хълцане.

Повечето от миниатюрите бяха за двама или трима актьори. След запълването на 20 стола, които обграждаха „сцената“на съответното разстояние един от друг, се канеха още двама или трима зрители, настанявани направо в пространството, определено за танцуване. Трябваше да седнат на самата сцена. Няма нищо по-трудно от това да седиш на сцената, без да имаш никаква задача. Това е един от първите етюди при изучаване на системата на Станиславски. Затова много бързо, след няколко минутно наблюдение на танцьорите, те се съгласяваха „да се включат“ в танца им. Особеностите на хореографията на Ясмина Годер е, че основа са обикновените, всекидневни движения, които човек извършва несъзнателно. Той дори не забелязва, че жестовете му са „невидим танц“, който много говори както за характера, така и за моментното му състояние. От зрителите на сцената се изискваше да повторят в реално време, почти синхронно с танцьорите, техните движения. Предполагаше се, че дошлите на спектакъла зрители също са изкушени в танца и много бързо ще се ориентират. Така и беше. Само в една миниатюра на публиката с думи обясниха какво се иска да прави, за да бъде част от кор де балета.

Имаше определена градация в това къде ще се гледа съответният танц. Движенията в спектаклите на патиото бяха по-леки и естествени. На голямата тераса на втория етаж се изискваше по-голяма концентрация, за се се влезе в ритъма, по-сериозна координация на движенията. На покрива се танцуваше с много скокове, пируети, дори с премятания.

Необходимо е време, за да се свикне със специфичния хореографски език на трупата. Тя също е експериментаторска, както и някои от вече признатите ансамбли за модерен балет на Израел като „Бат Шева“. Завършилите университетите по изкуствата в Израел са твърде много, за да ги приемат във вече утвърдените и държавно или частно финансирани колективи. Затова изникват трупи от професионалисти, които упражняват професията си в свободното си време. Трудят се в нещо не толкова интересно, но доходно, защото трябва да хранят семействата си. И това не е само в областта на танца. Неотдавна писах за израелска актриса, която взе награда на кинофестивала във Венеция. В самолета на връщане тя намери къде да се преоблече. Сгъна внимателно взетата под наем дълга рокля. Скри и статуетката, която получи от строгото жури. Трябваше да се преведе в „приличен вид“, за да застъпи веднага след излизането от летището на смяна като сервитьорка. За съжаление, много от творците– и мъже, и жени, имат всекидневна роля на Пепеляшка, при която дворецът е изкуството, където влизат почти неканени. Затова може само да ръкопляскаме на българката Мария Бакалова, която едва ли не „от раз“ влезе през парадния вход на Холивуд и не се налага да доработва с какво ли не, за да може да обикаля кастингите, та дано забележат таланта й!

Тези,които не са избрани веднага, са не по-малко талантливи или с по-малко интересни идеи. Такава е и трупата „2:2“ от Яфо, която търси своя път към публиката с провокация, със сътрудничество, с изграждане на съмишленици.