Единственият клуб на приемния родител е създаден във Велико Търново

Приемни родители от община Велико Търново се обединиха и си имат своето място, което им създаде преди три години Албена Добрева, ръководител на Центъра за обществена подкрепа към SOS детски селища, и си направиха Клуб на приемния родител:

„Освен първи е и последен, единствен, все още. Стартирахме на 10 септември 2018 година със 17 родители и едно бебе, което „удари“ звънеца, както в Народното събрание, за да открие първия в страната ни клуб на приемните родители. Да се съберат, да си поговорят, да имат нещо като група за взаимопомощ, да имат обратна връзка как се справям, защото работата на приемния родител е много страшна работа. Да поемеш дете, което е изоставено или което е в сериозен риск, е нещо изключително отговорно. Там се иска не само професионализъм, иска се и сърце“, каза за БНР Албена Добрева.

С огромно сърце на приемната грижа се е посветила 62-годишната Атанаска Стоянова от Дебелец:

„14-а година съм приемен родител. Шесто детенце имам настанено от съвсем скоро. Изживях една трагедия и моята дъщеричка ми каза: „Мамо, иди в детския дом в Дебелец, вземи едно детенце по Коледа да не си самичка“. Те са птички, отлитат децата. Аз отидох, но ми казаха, че не може. Казаха ми, че имам опция да изкарам курс. Много дълга процедура беше - година и половина. Първото приемно детенце го осинових. Имам вече един ей такъв огромен тийнейджър на 17 години и всички ни крепят“. 

Атанаска Стоянова казва за себе си, че е щастлива приемна баба и се гордее с шестте си приемни момчета. За последното, което след няколко дена ще навърши две години, разказва с много обич и споделя, че продължава да поддържа контакти и с останалите си приемни синове:

„Много слънчево дете, винаги с усмивка, храни се добре. Поплаква, не може да не заплаче. Най-много ме притеснява, че ми казва мама. Аз казвам не съм мама, баба съм, и той: „Ма-ба“, да има и от двете срички"

По думите й разделите с децата са много тежки.

"Предното беше голямо момченце, изпратих го през юли, първо на гости и после в семейството. Той 5 години беше тук, учихме, писахме, той беше много изостанал, но наваксахме. Чувам се с всички, тъжно е. Всички ми казват баба. Аз нямам име за тях, аз съм баба. Винаги като тръгват, аз казвам и на моите деца, че сякаш част от моето сърце тръгва с тях, винаги. Сърцето ми е голямо, има за всички, докато мога да стъпвам здраво на земята“.

Не всичко е по мед и масло при приемните родители и грижата за децата, но има помощ, споделя приемната баба Атанаска Стоянова:

„Най-трудно е, когато имат изоставане, когато трябва лекар, с всичко се оправяш сам и ако няма кой да помогне - един център в Търново, който страшно много ми помага. Това са SOS детски селища, психолог, учител. Идваха вкъщи, ходихме с тях, те бяха с нас, подкрепяха ни. Той плачеше като се разделяхме с мама и тате и аз да го утеша, а психоложката ми каза: „Нека поплаче, има нужда“. Аз поплаквам за всичко, баба ревла съм. Плача за хубаво и за лошо, и най-много за дечицата, ако не мога да ги чуя. Едно от дечицата ми е в Германия, по-рядко се чуваме и ми казва - аз трябва още малко да порасна и да дойда при теб“.

Клубът на приемния родител във Велико Търново е нов вид подкрепа, различен и нестандартен, казва неговият основател Албена Добрева:

„Заживяхме с техните проблеми. Експертите, които бяхме осигурили - Весела Банова, психотерапевтът Саша Димова, сексологът д-р Иванина Анчева, психологът д-р Иван Стоянов, се докосваха до проблемите на хората в клуба и оставяха там сърцата си. Приемните родители са изключително готови да питат и да искат да учат още неща, защото няма учебник как се става приемен родител, няма диплом, който да ти казва ти си завършил образование за приемен родител. Има едно безкрайно учене, дълъг период, трудности денем и нощем, дете с температура, дете, което плаче и иска майка си, или дете, което не знае коя е майка му и припознава теб за неговата майка, изобщо палитра от емоции“. 

За уроците на приемното родителство Атанаска Стоянова казва:

„От мъничките дечица, от приемните, съм се научила на търпение. Просто започнах по-бавно да правя всичко, да се оглеждам да не пропусна нещо. Много любов искат. Без любов нищо не става. Гушкаш ги, милваш ги, говориш им, учиш ги да говорят, да се хранят, да се къпят, на всичко".

Тя подчерта , че не е избрала да бъде приемен родител заради заплащането.

"Тези пари са нищо, защото 24 часа си на работа, нямаш почивен ден, отговорен си за много. На мен специално тази заплата не ми стига, аз съм и пенсионерка, децата много ми помагат, едното ми дете е в Швейцария, пращат ми пари от там, иначе няма да се справя. Имам една позната, която е приемен родител, и казва: „Ще им дам парите и детето да видим как ще се справят за един месец?“. Не е толкова за парите, любов трябва“. 

Не само приемните деца имат нужда от грижа и подкрепа, а и приемните родители, и я получават в своя клуб:

„Всеки си казва за детенцето, казва си какво става. Има кой да ни подкрепи, има кой да ни помогне. И всички са толкова различни, едно с едно еднакви няма. И петте си пръста на двете ръце да допреш, пак не са еднакви. Чуваш от единия родител едно, от другия - друго. Там хората са прекрасни. Винаги едно рамо 24 часа, може да се разчита на тях. И ако има още такива, ще бъде прекрасно“, казва приемната майка Атанаска Стоянова.