Диктатори и демокрация

публикувано на 15.01.22 в 14:41

Доц. Александър Сивилов

Снимка: Стопкадър, Bulgaria On Air

00:00 / 00:00

„След края на историята“ с доц. Александър Сивилов в предаването „Политически НЕкоректно“

На 15 януари 1970 г. Муамар Кадафи става председател на Революционния команден съвет на Либия. Това е правителството, което идва на власт след преврата през септември 1969 г. и сваля подкрепяната от Италия и другите западни държави монархия в Либия.

Страната постепенно тръгва по пътя на арабския социализъм. Муамар Кадафи се превръща в идеолог на пан-арабския съюз, деколонизирането на Африка, а в „Зелената книга“ развива Третата универсална теория за форма на управление, която се позиционира между западния капитализъм и социализма от съветски тип.

Постепенно през 70-те години управлението в Либия прераства в едноличен режим. Стремежите на Кадафи да влияе в арабския свят не се оправдават и той се насочва към цяла Африка. Успява да застане в основата на Африканския съюз, който е учреден през 2001 г. Противопоставянето му със Запада довежда до подкрепата на либийските власти за терористични организации като Ирландската републиканска армия, баските националисти от ЕТА, италианските Червени бригади. Тайните служби на самата Джамахирия също провеждат редица терористични атаки, като най-известната от тях е взривяването на самолета на компанията Пан Ам над Локърби през 1988 г.

По време на неговото управление Либия се превръща в една от най-богатите и бързо развиващи се държави в Африка. Национализирането на нефтените находища освобождава огромни ресурси, които през 80-те години дават огромни средства, насочени към обществото. В това време много от племената, които все още живеят в глинени колиби, получават от държавата обзаведени жилища в големите градове.

Правителството инвестира в развитието на здравеопазването и образованието. Стандартът на живот се повишава неимоверно. Средства са вложени в мащабни проекти като Великата ръкотворна река. Това е система от над 2800 километра подземни резервоари и тръби, които снабдяват с вода пустинни градове като Триполи, Бенгази и Сирт и създава условия за отвоюване на земи от пустинята Сахара. Преди гражданската война от 2011 г. тя е арабската държава с най-висок индекс на човешко развитие, номинално най-висок БВП в Африка и един от най-високите образователни индекси на континента.

В същото време режимът на Кадафи става все по-репресивен, за да може да удържи различните либийски племена и да не допусне оспорване на властта му.

Подобна стъпка помнят и всички българи, когато през 1999 г. в страната бяха арестувани с лъжливи обвинения българските медици. Те бяха изкупителна жертва заради започналата епидемия от ХИВ и послужиха като политически инструмент за по-бързо излизане от изолацията със Запада. Либийският диктатор доказва, че е политик, който използва всякакви средства, за да постигне своите цели.

Така през новото хилядолетие Либия се оказа търсен партньор от повечето западни правителства. САЩ, Великобритания, Италия и Франция развиват много широки контакти с правителството на Кадафи. През 2008 г. той обявява политическа реформа, която трябва да доведе до демократизация и провеждане на избори за министър-председател.

Всичко това така и не се състои, защото през 2011 г. започва Арабската пролет. Тя не подмина и Либия, като я вкара в гражданска война. Нейният изход беше неясен, защото подкрепата за правителството и диктатора оставаха много силни в по-голямата част от страната. Изведнъж доскорошните външни съюзници обявиха, че ще се борят за защита на демокрацията. Използването на въоръжени сили срещу протестите предизвика реакция на ООН.

Голяма част от правителството мина на страната на протестиращите, но постепенно силите на Кадафи налагат контрол над по-голямата част от страната. ООН приема резолюция 1973, с която налага забрана за полети над Либия, но на 19 март силите на САЩ и Франция започват операция срещу властта в Джамахирията. На 20 октомври, след въздушни удари на НАТО по конвоя на либийския лидер, Муамар Кадафи е заловен и убит от разгневена тълпа въстаници. Неговото тяло и това на сина му са изложени на показ в промишлен хладилник в град Мисрата. За Либия би трябвало да настъпи демокрацията, но всъщност държавата се разпада. Водоснабдяването е унищожено още с първите удари на западните самолети, а до днес войната в страната продължава.

Заради това управлението на авторитарни лидери и диктатори днес започва да изглежда все по-привлекателно. Сигурността и силата на държавата стават контрапункт на разбирането за управление от народа. Ето Ирак, Афганистан и още безброй примери. Преди дни в северен Казахстан хората се радваха, че оцеля правителството, за да не дойдат мародерите, които разграбиха старата столица Алма – Ата. Те забравят, че протеста започна като социален и някой го овладя. Отнякъде изпълзяха групи наемници, които окървавиха всичко.

Държавите, които налагат демокрация се оказва, че работят срещу нея. В повечето случаи те носят хаос, който унищожава нормалния живот. Дори и в тези либерални държави излиза, че демокрацията е само за избрани, за тези които могат да се възползват от нея – да платят за избирането на поредния президент или сенатор. За тези, които могат да натиснат за едно малко превратче, което да даде нефт за бизнеса им.

Изведнъж идеята за власт на обикновените хора се оказва опорочена, защото просто те никога не са допускани до нея. Масата се управлява лесно когато не е образована и не разбира какво се случва наистина. Тогава тя е маса, която се води и търси своя силен месия, а възможността сама да взима решения я плаши. Ето как самообявените демократите ще погребат демокрацията, точно както погребват всички, които мислят различно от тях.