Как България не стана посредник между Украйна и Русия

Отговорът е прост – самостоятелна дипломация, ясна геополитическа стратегия и категорични позиции по защита на националните интереси. Никога не съм вярвал, че ще давам Турция за пример, но в този случай политиката, която води Реджеп Ердоган, вероятно ще направи страната му един от големите печеливши от тази война. Южните ни съседи се превърнаха в реален газов хъб в региона, освен това един от най-сериозните износители на оръжие, да не говорим за нарастващите им политически позиции.

Много анализатори биха казали, че правителството в Анкара не е обвързано с други съюзи освен с НАТО, но ние имаме подобни примери на самостоятелна позиция и в ЕС. Унгарското правителство гарантира на преференциални цени доставките си на синьо гориво, въпреки че също категорично осъди руската агресия.

Нашите политици отново се оказаха неспособни да реагират и да мислят самостоятелно. Заради това ние хем напълно прекъсваме връзките си с Русия, хем изглеждаме недостатъчно ангажирани с каузата на Украйна.

За съжаление, в исторически план нещата не изглеждат много по-добре. След като през лятото на 1913 година страната ни минава през Междусъюзническата война, настроенията срещу включването на България в Първата световна са много силни. Опитите да останем неутрални се провалят вследствие на натиска, идващ от Германия и силните германофилски настроения на цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Резултатът е поражение, окупация и огромна социална и икономическа криза, която разделя обществото през следващите десетилетия. По това време в Европа има и държави, които запазват истински неутралитет. Испания продава храни и оръжие и на двете страни и в крайна сметка излиза от глобалния сблъсък много по-богата и просперираща.

С Втората световна война нашата политическа традиция започва да се оформя. На 2 март 1941 г., правителството на Богдан Филов и парламента, с одобрението на Борис III, включват България в Оста. Причината отново са преди всичко силните прогермански симпатии на политиците ни. След 1943 г. става ясно, че Третият Райх ще загуби сблъсъка. На 9 септември 1944 г. отрядите на Отечествения фронт, с подкрепата на Червената армия завземат властта. Страната ни отново се оказва в лагера на губещите, но този път шансът е, че много български комунисти са в ръководството на световното комунистическо движение и имат влияние и в съветската политика. България на косъм се измъква от огромна национална катастрофа и разкъсване на територията, което е искано от съседните Гърция и Сърбия, а и е подкрепяно от Великобритания.

През следващите 45 години политическият ни елит ни превръща в най-близкия съюзник на СССР. Тодор Живков неизменно успява да влезе под кожата на Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Юрий Андропов. Едва с Михаил Горбачов ситуацията се променя. Изпуснатата от контрол „Перестройка“ слага край на поредния глобален конфликт, макар и студен. Ние отново се оказахме от грешната страна и България бе наказана заради това, че бе най-близкият съюзник на Москва. Новите господари на управляващия ни елит решиха да го оставят да ограби страната.

Днес отново сме на кръстопът. Сблъсъкът между суперсилите навлезе в нова фаза и колкото и цинично да звучи, войната и световното противопоставяне освен криза, може и да се окажат възможност. Някои от политиците ни дори се осмелиха да заявят, че България е потенциален посредник за дипломатическото приключване на конфликта. Би трябвало за всички вече да е ясно, че този сблъсък няма категорично военно решение. Краят му ще бъде намерен с продължителни преговори, но София няма да бъде мястото, където те ще се водят. Причината е политическият ни елит, който за пореден път започва да се престарава да угоди на световните хегемони, без да се съобразява с интересите на хората, които живеят в България.

Изпращането на оръжие в момента само би увеличило проблемите и смъртта на хората в Украйна, а държавата ни не направи нищо, за да помогне дори и на бесарабските българи, които са буквално изоставени в районите, в който  тепърва ще се водят най-активните бойни действия. Що се отнася до бежанците от войната, е достатъчно да погледнем към Полша. За една седмица там успяха да напечатат учебници и да включат бягащите украински деца в образователната система, а у нас още дори не можем да регистрираме бежанските семейства, камо ли реално да им помогнем.

За успокоение на широката публика - в новия глобален сблъсък сме от страната на оградата, където има дънки и банани, но това няма да ни спаси от икономически и социални кризи. За да ги избегнем, трябва да имаме политици с идеи за бъдещето и със собствена позиция за националния ни суверенитет, а не ветропоказатели, които се въртят след всеки, който ги духне.