"По ръба" с Калина Андролова: Г-н Панделкин – строител на съвременна България

По-нататък Панделкин ту звънливо крещи русофилско ура пред балкона на руското консулство, ту както се изразява Вазов, "минувайки през разни фази", верен на постоянния прогрес, удря камшици на своите другари, онези от овациите "пред руското консулато". Той вика пред балкона на Стамболов "ура" на 17 май 1894 г. и "долу!" на 19 май. При режима на Стоилов, пише Вазов, Панделкин е "изгонен от служба за някаква си незначителна кражба от няколко хиляди лева, една мизерия просто!", и какво да прави, става социалист. Тая жадна за прогрес душа, обаче, скоро съзира, че това течение не е за него, понеже социалистите го хранят само с книги, затова решава да услужва на либералното правителство. И докато довчера се е борил срещу твърде либералната Конституция, то сега вече пази "Конституцията от посегателството на тъмната селска тълпа!". Но "либералното правителство се смени от сегашното...", пише Вазов. А г-н Панделкин е прогресист, не може да се връща назад и продължава все напред. "Той пак спасява България", завършва разказа си Иван Вазов.

Откакто "Продължаваме промяната" е на власт, все се сещам за този разказ на Вазов. Някак много бързото "ура" за хора, внезапно появили се отнякъде, които недодялано ни обясняват как само чрез тях прогресира държавата, ме кара да се страхувам, че имаме проблем от областта на колективното несъзнавано и архетипа на българския народ, проблем на общата ни българска природа. Има нещо много по-страшно от Алековия бай Ганьо, от Вазовия г-н Панделкин, конюнктурни персонажи, от които изначално е изградена българската обществено-политическа среда.

И по-страшното е, че България винаги започва отначало. Нали всички ние можем да си представим как Батенберг пристига в България с руски военен кораб и започва да управлява, въпреки че е само на 22 години и няма никакъв управленски опит. А българската държавност тепърва трябва да се изгражда. И тогава, както и сега, великите сили избират, ние участваме само с емоции и търпеливо чакаме да разберем какво ще се случи... 

Ситуацията след Освобождението на България е описана прекрасно от Константин Иречек, просветен министър, директор на Народната библиотека, историк, философ, професор в университетите в Прага и Виена. Този изучен чех рисува натуралистична картина на българския политически елит, където безчинстват безпросветността, завистта, шуробаджанащината. Самият Иречек е поканен да стане български министър, защото на България са нужни умни хора, каквито тя няма по онова време. И точно, когато царска България успява да изгради знаещ и можещ елит, идва комунистическият преврат през 1944 г.

Новата власт практически унищожава образованата, експертната и знаещата класа. Работниците и селяните, които не понасят елитарни умове, загниващото буржоазно изкуство, се захващат да създават една друга България. След 45 години, точно когато разботническо-селската комунистическа власт вече е изградила някакъв свой елит, образовала е децата си, системата отново се променя. Комунистическата власт разхвърля държавните богатства в ръцете на подбрани хора, които обаче никога не са били капиталисти, бизнесмени, предприемачи. Вече 30 години живеем в действителността, произведена от назначените елити, които трябваше да демократизират България. Да произведат следващ по-перспективен формат на българската държава.

И ето ни днес в разгара на дейността на Вазовите прогресисти, които отново и за пореден път ще спасяват България, представяйки всяка своя грешка за небивал успех. Всичко започва отначало, както винаги в нашата история, и България пак трябва да почака докато тези, които ни управляват, се научат да ни управляват. Както беше констатирал Иречек: "Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдещността на Отечеството си". Квази-разбирането, че идват новите, които ще ни спасят от старите, затрива тази държава. Властта изисква приемственост на интелигентното усилие и добросъвестност.

Но от всичко най-много България има нужда от обич. От обичта на властниците си. Обичта на неопитния би могла да си набави експертност. Вместо обич обаче имаме единствено схеми за източване. Исторически така сме сложени, че преминаваме като лунатици над бездните без особен страх, но когато ни разтърсят, вместо изгревът да озари събуждането ни, всеки път стреснати пропадаме на дъното. Казваме си, "ааа, това е ново дъно, различно от предишните дъна, поне го пробвахме, сега вече знаем, че и тези не стават". Това е нашият вечен компромис за настоящето. Само че настоящето изгражда бъдещето. Приемствеността във властта е всъщност мост към бъдещето. Дъната, в които пропадаме, се прескачат с мостове. Това е интелигентният, съзидателен начин. Но както умно ни шаржира Вазов, ние сме "прогресисти", бързаме напред, взривяваме всичко, сглобено преди нас, и започваме отново, и отново. Затова България е красива и тъжна. Защото е вечно скарана, сърдита на миналото си, лишена от вътренационална свързаност. Страна, която не е достатъчно обичана...