Там, където животът може да бъде сладък и за хората, и за птиците

Андрей Палвал Снимка: Ани Петрова, БНР

Нарисува я художникът биолог Андрей Палвал. С него ви срещнахме миналото лято, когато Андрей откри първата си изложба у нас, посветена на любимите му птици.

• Андрей Палвал, който разказва човешки истории през образи на птици

Украинецът Палвал се озова у нас със семейството си като многодетен баща, който не подлежи на мобилизация. Сега живее в София със съпругата си и трите им деца, но беше в Българево заради съвместната работа на читалището там и "Зелени Балкани" в името на опазването на червеногушата гъска.

Какво я застрашава и защо хората и птиците ту много си приличат, ту крайно се различават? Потегляме на път, за да разберем.

Снимка: Лора Търколева, БНР

Пристигаме в Българево вече по тъмно. Духа вятър и е 8 градуса. Условията са идеални за червеногуша гъска, дошла чак от земите на северните сияния, защото обича влажни и тихи места, на които устройва своите зимовища, преди да се прибере у дома, летейки до едни от най-студените места на планетата, където живее с причудливи животни като овцебиковете.

Снимка: Pixabay

Овцебикът или мускусният бик е едър арктически тревопасен бозайник от семейство Кухороги и подсемейството на козите и овцете. Тоест повече овца, отколкото бик. Овцебикът изчезва в края на 19. век, но човекът успява да го възстанови в природата през 30-те години на миналия.

Заедно с овцебика, гъската обитава земите на днешен Сибир отдавна. Двата вида са преживели Ледниковия период за разлика от далеч по масивния мамут например.

"Древно създание", обобщава Красимир Митев, председател на читалището в Българево, от чиято стена отскоро умно гледа червеногушата гъска. За сегашните ѝ наследници в дивата природа допълва Поля Тончева от "Зелени Балкани":

"Това е мигрираща птица. Идва при нас от далечните острови Таймир. Това са над 8000 км., които изминава за около три месеца, за да дойде през зимата, защото тук е по-топло. Обикновено зимува на Дуранкулашкото и Шабленското езеро. Избира именно такива места, защото това е златна Добруджа – богата на храна и в същото време през нощта може да намери спокойствие и сигурност в езерата. Като всички останали гъски, червеногушите пасат и то първите кълнове на нашите жита. По този начин стимулират растежа на житото, след това кълновете стават по-богати, по-пълни, което е добре за нас. Тя ни помага."

Снимка: Pixabay

"Гъските се виждат из селото, въобще всички прелетни птици, ние сме на Виа Понтика, ако не във въздуха, ги виждаме, когато се движат непосредствено до селото заради аномалии, когато има дъждовно време и изведнъж стане много студено. Тогава се приземяват принудително, преди да стигнат закъдето са се запътили", разказва Красимир.

Все по-рядко обаче червеногушите гъски ще ни помагат. Причината е прозаична и климатична:

"Нашите зими вече не са толкова студени, колкото преди 7-8 години. Те нямат нужда да слизат толкова надолу. Остават в Румъния и на по-близки места. Птиците извършват миграция в търсене на храна, с която да преживеят зимата, когато си намерят храна някъде на север, защото там също е топло, не е необходимо да слизат чак в България", обяснява Поля.

Червеногушите гъски са световно застрашени. От тях са останали само 60 хиляди. Всички мигрират, като преди години 80 на 100 от цялата популация са зимували у нас.

Снимка: Pixabay

"Проблемът е, че се смесват с белочелите гъски в други ята, за да бъдат заедно и по-защитени, тъй като при нас през зимата настъпва ловният сезон. Останалите гъски е разрешено да се отстрелват. Ловците не стрелят по червеногуши, но самият стрес, който се създава при изстрелите, цялото ято излита и се мести от едно място на друго... Представете си, тази гъска е с размерите максимум на килограм и 200. Три месеца тези гъски са пътували, имат нужда от хубава храна и спокойствие. Когато се получава това с лова, започват да се стресират и се местят от място на място, не успяват да се нахранят. Това е една от заплахите за вида. Безпокойството, стресът, понякога се случва да бъдат и отстреляни по грешка", казва Поля, а Красимир допълва думите ѝ:

"Те не са ядивен вид и не представляват интерес. Със сигурност има случаи на бракониерство, от тези кощунствени събития, които се случват в цяла България независимо от вида."

Ловците преминават през обучения и умеят да разпознават защитените видове, уточнява Поля, но също като Красимир признава, че бракониерство съществува.

Обикновените хора обаче не разпознават червеногушите гъски, смятат и Поля, и Красимир. Точно това е целта на "Зелени Балкани" с инициативата за графити на застрашени видове – хората да се запознаят с птици като "красивата, изящна малка гъска".

Нейното стенописно изображение е първият графит в Българево. Тепърва хората от местното читалище и екоорганизацията ще работят, за да привлекат човешкото внимание върху застрашените птици. Фокусът ще падне върху децата, подчертава секретарят на читалището Мая Чалъкова:

"Хората сме отговорни да запазим природата и животните в нея. Работим в такава насока – опазване на околната среда. Правим различни мероприятия с децата. Имаме деца, които активно участват в читалищния живот, което много ни вдъхновява и ни кара да отделяме тук повече от енергията си."

"Също така съм убеден, че и хора от Българево, благодарение на това изображение, се информираха. Живеем на много хубаво място, много богато на природни дадености във всичкия им вид като география, биоразнообразие, но някак си мисля, че няма достатъчно информация, във времето не е била заложена и в образователната ни система. Учат се неща, които са в глобален мащаб, същевременно това, върху което стъпваме и дишаме, остава в сянка", смята Красимир. Мая е съгласна: "Сегашните деца... Просто усещам в очичките им, че тепърва разбират. Години са пропуснати, което е много жалко и много болно."

Нос Калиакра край Българево Снимка: Венета Николова, БНР

Докато разговаряме, Красимир напомня и важността на Калиакра за българската природозащита. Тя е една от първите защитени територии у нас, обявена за природен резерват през 1941 г. Калиакра е единственият ни резерват, който включва и защитена морска акватория.

На север от нея се намират две малки влажни зони, в които за почивка и храна спират над 150 вида прелетни птици. Сред тях търсим и гъските, една от които Андрей Палвал изобразява само за дни.

"Понякога реакциите и от Българево, и от други места, идват по-късно. Хората ме питат защо съм нарисувал гъска в селото им, дали е заради пътя на миграцията или по друга причина", разказва Андрей.

Андрей в действие Снимка: https://greenbalkans.org/

"Реагираха и хора, които знаят, че рисувам птици. Казваха ми: "Еха, какво екзотично място си избрал отново!". Някои българи ме питаха: "Андрей, къде ще нарисуваш следващата си работа?". И аз отговарям: "В Българево". "В България, да, но на кое място?". "В Българево." "Какво е това?" "Село." "Ама в България ли е?" "Да, в България е." "Така ли, добре, ще го проверим в интернет."

Вече определено има поне една причина повече хора да научат къде е Българево. А ето как Мая оценява българевската реакция:

"Мисля, че се прие много добре от хората. Как аз го почуствах? Първо в социалните мрежи. Видях, че много хора, българевци, деца и възрастни, са си го споделили. Видяли са го, минали са, снимали са го. Явно и те са проявили някаква радост, някаква гордост. Сама за себе си си дадох сметка, че това нещо се възприе и се хареса. Коментарите са хубави. След това имаше и хора, с които лично се срещнах, които влязоха в читалището, дойдоха при мен и ми казаха, че това, което се е случило, е много хубаво за селото, за сградата."

Имат ли измерим и траен ефект подобни акции? Неминуемо тук се прокрадва песимистичната гледна точка. Контрира я Поля:

"Това е една изключително красиво нарисувана гъска и няма начин човек като мине покрай нея, да не се загледа, да не му стане любопитно. Ние затова поставяме информационни табели. Човек може да влезе, да прочете и да разпита повече. Със сигурно буди любопитство. Не всеки ден, минавайки по улиците, виждаме красиви рисунки. Тези красиви рисунки са в пъти по-хубави от билбордовете. Много по-дълготраен е ефектът, много по-устойчив е, освен това е чудесно да работим с такива артисти."

За Поля Андрей е "сърцат, голям човек, с голяма душа, който много обича птиците, биолог и то – орнитолог. Рисува с големи детайли и с много голяма точност."

Снимка: https://greenbalkans.org/

С набито око за птиците, но и за хората, Андрей доста бързо разбира, че работи в гагаузко село:

"Един възрастен човек дойде и ме огледа – непознатото ми лице, твърде рус и синеок, и ме попита: "Добре, ти от Молдова ли си или от Украйна?". "От Украйна съм." А следващият въпрос беше просто чудесен: "Говориш ли турски?". Той не се интересуваше от мен заради това, което рисувам, а защото искаше да си поговори с някого."

Андрей усеща и самотата на местните възрастни хора, и тишината на зимното море, и чувството за селска пустота. Не му се струва много по-различно от това, което може да се види и почувства в някои малки украински села. Да, може би къщите изглеждат различно, но под нашенските червени покриви се крият същите житейски моменти, които Андрей познава от родината. И не само той.

850 са постоянните жители на Българево, казва Мая. Много хора, сред тях и млади, са починали в пандемията от Covid-19.

"В селата застаряващото население е много повече от младите. Младите са принудени да отидат в града, защото тук няма какво да работят. На едно работещо читалище като нашето са му необходими много млади хора, защото с младите се получава по съвсем друг начин."

Снимка: https://greenbalkans.org/

Така останалите млади решават, че селското читалище ще става модерно, както се изразява Красимир, и ще приюти червеногушата гъска. С нея ли искат да се запомни селото? Всъщност какво да научим за Българево, след като го намерим в интернет?

"Първо, че сме много красиви и много горди хора. Хора, които много обичаме морето, занимаваме се с риболов, той е един от основните ни поминъци. Земеделие – отглеждаме вкусни пъпеши. Имаме празник на пъпеша, известен в цял свят, и ненапразно мотото ни е: "Там, където животът е сладък". Правим много красиви празници, на които ви каним. С много неща да ни знаят хората: с хубавата кулинарна палитра, запазена от гагаузите. Ние сме техни потомци", отговаря Мая.

Самата тя помни изрази от езика на възрастните. По време на Османската империя местното население се принуждава да направи тежък избор – да се откаже от християнството или от българския. Хората избират вярата.

"И песни си пеем понякога, такива гагаузки, каквито са останали. За съжаление, младите вече не го разбират този език."

Мая приема рисунката на Андрей като част от обновлението на читалището, чиято сграда е от 1966 г.

"Там, където животът е сладък, и добре, че е такъв, защото състоянието по селата е плачевно и е хубаво човек да има за какво да живее, да има къде да се облече и да отиде, да има какво да посети. Човек е социално същество. Той не може да живее в замираща обстановка и да чака да дойде последният му час. Той трябва да се занимава с неща, които му носят радост за душата, да му обогатяват деня. Какво може да се прави в едно село? Останаха толкова малко хора... Работещите млади заминаха в големите градове и е напълно нормално да си тръгнат. Всичко е свързано с парични средства. Животът го изисква и животът принуждава да е така", разсъждава Мая.

За нея част от осмислянето на живота идва с изкуството – с фолклорните танци и музиката, които ревностно защитава:

"Толкова много неща са се затрили назад във времето. Тия 30 години на чалгата просто са отвели всичко. Това е всичко, в което ни е силата. Ние сме оцелявали като народ благодарение на хубавите танци и песни, които сме имали. Те не са давали на човек да падне духом, да бъде сломен. Всеки с песен на уста е оцелявал. Така са работили нашите баби, прабаби и дядовци на полето. Животът им е бил толкова труден, толкова беден, но въпреки всичко хората много са си помагали. Ходили са по къщите общо, цели квартали са се събирали, цели махали работят заедно. Когато в една къща има нещо, с което стопанинът няма да се справи сам, отиват и му помагат. За съжаление, този задружен живот в момента липсва. Там е най-голямата и страшна болка. Ние се разединихме като народ. По-малко се познаваме, а ние сме си балканци хора. Бяхме си по-топли, но времената просто се измениха."

Мая Чалъкова Снимка: личен архив

Трудните времена са като Ледниковия период. Освен че ни лишават от топлината, ни поставят пред избор, решаващ оцеляването ни. Дали ще изберем да извърнем поглед от едно добруджанско село, една сибирска гъска и един харковски бежанец?

Художникът Андрей Палвал решава да спаси трите си деца от войната в родината му, като идва в София. Около година е тук. Миналото лято учеше български, сега вече две от трите му деца са ученици и това за родителите им е много важно: "Те са в първи клас и в предучилищна група. Трябва да се социализират, да разберат какво означава да учиш и защо това е важно в живота."

Андрей работи тук, но не само. Миналата година рисува във Франция и Ирландия. Не забравя и родината си, рисува и в Украйна: "За мен това е много важно, то докосва сърцето ми, променя живота ми. Да, аз съм в движение, но винаги гледам да се върна. Като прелетните птици – през пролетта се прибираш у дома."

На няколко пъти Андрей успява да стигне дори до родния Харков, където остава тъща му.

"Поканихме я в София, защото преживя много тъжни моменти. Искахме да бъде спокойна, знаем каква е атмосферата в Харков, който е на 30 км. от границата с Русия. Много е шумно, има много експлозии, сигнали за въздушна тревога. И това е всеки ден."

Харков след обстрел на 1 март 2022 г. Снимка: ЕРА/БГНЕС

Тъщата на Андрей е учителка. Преподава онлайн, защото и за нея, и за учениците продължава да е опасно да бъдат в училище. Обучава дистанционно, дори когато идва да види близките в София.

Не с всички роднини и приятели обаче връзката на Андрей се е запазила:

"Не само приятелите в Русия не се свързаха с мен. Не го направиха и роднините ми там. За една година не ме попитаха дори веднъж: "Андрей, какво се случва с теб? Какво става с трите ти деца?". Сестра ми мълчи. Съпругът ѝ също. Имам много роднини в Русия. Може би един или двама ми писаха в началото на тази нова вълна на войната. След това не получих нито едно съобщение. Не мога да кажа, че съжалявам, просто това е моята житейска реалност."

Житейската реалност довежда Андрей в Североизточна България, но не като бежанец, както се случи с десетки хиляди украинци, а като художник. На крилете на червеногушата гъска той стига до Българево. Оказва се, не е единствен от вида си. Украинци, бягащи от войната, са потърсили спасение в селото.

"Нормално е. Човек търси спасение. Животът е мил. Ние го очаквахме. Някои казват, че тези хора са по-добре осигурени от нас, че живеят по-щастлив живот, че преувеличават нещата. Така поне сме чували. Има и хора, които казват, че идват от тези пряко засегнати райони. Човекът, който ни нарисува тази хубава птица, казва че идва от този район, където са размириците. Беше много приятен човек, много мил. Пиехме кафе всеки ден, общувахме къде на развален български и руски, но той свърши чудесна работа", спомня си Мая.

Красимир допълва, че в селото има и руснаци: "Пак са едно-две семейства. Мисля, че в момента има едни прясно заселени. Иначе тези, които живеят тук, те не успяха да се върнат от там насам. Имат имот в селото. Така или иначе ние сме домакини и на едните, и на другите, независимо по каква причина са се озовали при нас. Мисля, че в България по отношение на чужденците държавата ни винаги е била толерантна независимо откъде идват."

Снимка: https://greenbalkans.org/

Така ли мисли и Андрей Палвал?

"Ситуацията е много интересна. В един момент българите са много мили хора. Имам много хубави, топли преживявания тук. От друга страна… Старите поколения имат наистина странно сантиментално отношение към Съветския съюз. Може би само войната подсказва на тези поколения, поне в Украйна е така, че носталгичните им чувства нямат никакъв смисъл. Например на тези хора им липсват съветските времена и търсят информация за Русия в различни медии. Мислят си, че това, което Съветският съюз някога е бил, сега е Русия. Това е напълно погрешно. Възрастните хора в Украйна разбраха кой кой е, кой е враг и кой не е. Много е странно да гледаш хората в България, които казват: "О, Русия не е лоша страна, защото това е бившият Съветски съюз." Съжалявам, но това са пълни глупости."

А какво мислят младите българи?

"99,9% от тях ме подкрепят като украинец. Припознават ме, казват ми мили думи – на мен и на семейството ми. Подкрепят ме в трудни моменти. Мога да го кажа със сигурност, защото мои приятели ми поканиха в България. Когато първата бомба падна в Харков, те веднага ми писаха. Само след 30 минути ме попитаха: "Андрей, какво се случва? Война ли започва?". "За съжаление, да!", отговорих аз. Макар че войната започна през 2014 г. Но нова, голяма вълна се задава към града ми. Градът, в който съм роден, отраснах, учих, живях."

Месец преди началото на войната Андрей и жена му намират нов апартамент в Харков, в който да се преместят. Планират ремонта, проучват къде децата да ходят на училище. Всичко се сменя с новата вълна на войната, както Андрей нарича случващото се.

Оказва се, човеците не се движат напред в ята така, както някои прелетни птици. А ятата, на които Андрей се натъква, докато свива временно гнездо, са различни и по своему интригуващи.

За него България е приключение:

"Когато посещавам различни места, ми е за първи път. Бях във Варна и Благоевград за първи път, за първи път минах през Велико Търново. Когато проверявам нещо, например за периода на римляните тук, за акведуктите или за различни артефакти, всеки път е "Уау". А като стигнах до Калиакра беше "Ооо, уау!"."

Андрей се вълнува и от следващата си дестинация – Стара Загора, където много иска да види Спасителния център за диви животни на "Зелени Балкани". Градът ще приюти рисунките му на други две впечатляващи птици – ловен сокол и царски орел.

Царски орел Снимка: Pixabay

"Царският орел – тази хубава едра птица, известна на нашите баби и дядовци като картал и повелител на бурите, има едва 37 двойки в България – твърде малко. Отново избрахме емблематичен вид, за да припомним на хората колко е важно да се грижим за дивата природа. Другата ни птица – ловен сокол, е нашата слабост, тъй като десетина години размножаваме ловни соколи в центъра. Допреди няколко години изобщо нямаше ловни соколи в природата, но поради факта, че сме пуснали вече над 120 малки от излюпените, за 10 години тези малки са пораснали и вече се срещат ловни соколи в България. Надяваме се следващите години да имаме техни поколения, работим усилено за това. Пускаме ги в райони до Стара Загора и решихме точно там да е ловният сокол – в двора на ветеринарния техникум, с който сме партньори, неговите ученици идват да ни помагат всеки ден в спасителния център", обяснява Поля от "Зелени Балкани".

Въпреки слабостта на Поля и колегите ѝ към ловния сокол, всъщност нито един от хората в този репортаж няма любима птица, те ценят много видове.

Ловен сокол Снимка: Pixabay

За Андрей е важно да наблюдава и изучава птичите общности:

"Например отивам за първи път до океански остров, там виждам фантастичен брой чайки и други морски птици. За мен това е много впечатляващо. 40 км. по-навътре стигам до гора. В гората има езеро. В него виждам напълно различна птича общност. Пеят навсякъде. Разпознавам коя птица коя е по песента. А мога да отида и до място с много езера и да видя орел, който ловува близо до брега. Също ще се впечатля, особено ако виждам орела за първи път в дивата природа."

Да успее да зърне птица, вписана в Червената книга, за Андрей е вдъхновяващо. Той постоянно търси информация за обичаните птици. И си задава въпроси като например коя е птицата в дивата природа с най-голяма численост в света. Оказва се – една много малка морска птица. При домашните птици изненада няма – най-много се пилетата, с които се изхранваме.

"За мен животът на птиците е едно голямо търсене. Всички птици са чудесни, те са чудо", категоричен е Андрей и допълва:

"Особено новите видове, които никой досега не е описал. За мен са страхотни. За други хора това усещане идва от нови игри, нови напитки, нов алкохол, нови наркотици. За мен най-любопитно и най-забавно е да прочета за нов вид растение например. И веднага се питам: "Еха, ама какъв е този нов вид?". Веднага прочитам статията. Смешно е, защото понякога може да е на език, който не разбирам. Да кажем на испански. Е, добре, тогава ще я пусна да се преведе онлайн."

Андрей признава, че не знае кой вид му се струва по-интересен – птиците или хората:

"Много ми е интересно как хората общуват с птиците, защото хората силно изменят света. Променили сме миграционните пътища, местообитанията. Не просто местата, на които живеем ние, но и тези на другите животни и растенията.

Понякога си мислим, че човекът е много опасен вид, защото променя природата, избива всички останали видове. Но това е напълно нормално за различните видове. Да вземем за пример бактериите, произвеждали кислород, когато в атмосферата ни е нямало такъв. Тези бактерии са променили живота заради производството на кислород. Е, хората сме дошли после. И когато някой казва, че ситуацията е уникална и че хората променят средата... Ами, разбира се, че ще я променят. Населението ни расте, ние сме няколко милиарда. Промените са нормален процес. Но е интересно как човекът изменя живота, света, околната среда. Една много малка част от всичко е връзката между хората и птиците."

И така, Андрей изучава птиците, рисува ги, наблюдава ги, заслушва се в тях, защото – както обобщава – те са част от програмата му до края на живота.

Снимка: Pixabay

Цялата история чуйте в звуковия файл.