Жорди Савал, за когото живот без музика би бил трагедия

Няколко дни ни делят от прелестното събитие, с което беше открито седмото издание на фестивала "Културама" 2025 – форум, който привнася нотка екзотика в аромата на лятна София. На 13 юни в Археологическия институт с музей на БАН в центъра на столицата посрещнахме легендарния изпълнител на старинни виоли и диригент Жорди Савал, който представи едно музикално пътешествие, наречено „Новата музика: Бароковата революция в периода 1560-1660 г.“ Заедно с него на сцената бяха дългогодишните му съмишленици от ансамбъл Hesperion XXI – състав, основан от Савал преди половин век, за да озвучава търсенията му в исторически информираното изпълнение и откритията му в дълбокото изследване на тези така непознати по онова време територии.

Това е третото гостуване на каталунския гуру на старинната музика у нас и отново е фестивално - след „Мартенски музикални дни“ през 2015 г. и „Варненско лято“ 2016. Сега обаче „Културама“ го представя с по-разширен състав и с по-широк репертоар от ренесанса и барока в рамките на един век и много разнолики национални школи.

Интервюто с Жорди Савал за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" започна от мотото на фестивала, вдъхновено от картина на Йеронимус Бош което в този случай гласи: „Градината на музикалните наслади“. Какво цъфти, според маестро Савал, в тази градина.

Това е много богата градина, защото включва много и различни традиции на музикално творчество в Европа от последните 1500 години. Днес я представяме като „нова музика“, защото, когато изпълняваме старинната музика сега, ние я връщаме към живот с цялата й красота и емоции, които влагаме в нея като съвременни хора. Същото е като красивите църкви, които виждаме в София – те са много стари, но и днес ни носят цялата красота и духовност, които са имали по времето, когато са строени.

Музиката е единствената машина на времето, която притежаваме, казвате Вие, маестро Савал, но цялата тази Ваша изследователска работа, това постоянно преминаване напред-назад в историческите епохи промени ли Вас самия през годините, Вашeто отношение към това какъв би трябвало да бъде нашият съвременен свят?

Мисля, че музиката и днес остава единственият мост между различните светогледи, различните религии и култури. С нея ние можем да контактуваме помежду си, защото музиката говори директно на сърцето. Не можем да излъжем в музиката и ако един певец пее без емоция, без отношение – всички усещат, че не е добре. Музиката винаги има нужда от човешкото изразяване, за да ни трогне.

В София с Hesperion XXI пристигнаха Андрю Лорънс-Кинг (арфа), Филип Пиерло (виола да гамба), Хавиер Диас-Латоре (теорба и китара), Хавиер Пуертас (виолоне) и Давид Майорал (перкусия). Следващият ми въпрос към Жорди Савал беше именно за ансамбъла, който има вече повече от 50-годишна история. 

Маестро, споделете с нас как избирате пратньорите си? Защото не винаги един музикант, който е най-добрият изпълнител, е и най-добрият събеседник, с когото можеш да се посмееш, например. 

Задавате ми най-трудния въпрос. Трябва да Ви кажа, че за концерта в София сме ансамбъл от шестима музиканти. С двама от тях работя от 35-40 години, а по-младите свирят с мен от почти две десетилетия. Те са фантастични музиканти, но и страхотни хора. В другите два състава, които ръководя – оркестър „Концертът на нациите“ и вокалната Кралска капела на Каталуния – има повече млади хора. Когато с оркестъра свирим Бетовен, Моцарт или Шуберт, с прослушвания събираме 60 музиканти. И половината от тях са жени – много държа да е така. Това приемам за моя мисия – да даваме шанс на младите хора да трупат опит и да учат от нас в процеса на правене на хубава музика.

Записали сте стотици албуми, разкрили сте за Вашата публика очарованието на много забравени композитори. Но с какво Ви заинтригуваха Балканите и по-конкретно музиката на Османската империя? Защо решихте за изследвате тази музикална територия и при това да поканите български музиканти да се присъединят към Hesperion XXI? 

Още от самото начало за мен беше ясно, че класическата музика на Западна Европа, т.нар. Оксидент, е много важна и създава нов универсален език, но традициите на Ориента и Балканите са също така антични и богати. Те ни дават пъглед към съвсем други измерения на музицирането, защото често изпълнителите от тези страни започват да свирят още преди да проговорят. И така тези старинни традиции се предават на поколенията, те са живи. Аз реших, че за мен е важно да изуча тези нови светове – особено ценна ми е сефарадската музика, но и старинната османска, балканска, арабска музика. И не само – свирили сме индийска, японска, келтска, защото всяка култура ни носи по нещо важно. Смятам, че трябва да уважаваме тези традиции, защото са символ на уникалната идентичност.

Как се промени през годините, в които изнасяте концерти, публиката? Има ли промяна в нейните представи и възприятия, според Вас?

Смятам, че възприятията се промениха основно заради технологиите – сега всичко е в интернет. Много малко хора днес слушат компактдискове – всеки ползва телефона си за това. Но това е само на повърхността. По-същественото е, че музиката продължава да бъде единственият език, който възприемаме директно със сърцето си. Музиката говори и няма нужда от превод, затова е много важна за човешките същества. Защото без музика животът би бил трагедия!

Вие сте "Артист за мир" на ЮНЕСКО, но в контекста на размирните времена и водените войни по света, не мислите ли, че интелектуалците и хората на изкуството се провалиха в мисията си да бъдат лидери в световните процеси?

Ние, музикантите, артистите като цяло, не можем да избегнем военните действия – това е политически контекст, който ние не можем да променим. Но всъщност музиката е спасила живота на много хора – дори и такива, които страдат от тежко заболяване или мислят за самоубийство. Има случаи, в които музиката ги спасява. Да си спомним за сефарадските евреи, за геноцида над арменците, за страданията на ирландците – музиката ги е спасила. Музиката ни дава надежда и мир. Мисля, че в най-ужасните ситуации всички имаме нужда музиката някак да „консервира“, за съхрани зрънцата на тази надежда, докато чакаме по-добри времена. И ако хората се научат да свирят и пеят от ранна възраст, те свикват да споделят емоциите си с другите, да участват в ансамбли, и така се развива по-голяма чувствителност, повече емпатия.

Мъдри думи на големия каталунски музикант Жорди Савал в ексклузивно интервю за „Алегро виваче“, което можете да чуете в звуковия файл.