Кирил Божинов: С война не може да се създаде хуманност и доброта

- Ще ви върна в 40-те години на 20 век, когато сте роден. Разкажете ни какво детство имахте и как то оформи творческата ви чувствителност?

- Аз съм роден на 20 март 1942 година. Баща ми е убит 1943 година във Втората световна война и с майка ми сме живели сами в къща, която той е направил още на 18-годишна възраст. След това сме се преместили при дядо ми по майчина линия. Не сме богато семейство, но сме били средно земеделско селско семейство. Детството ми протече много добре, просто не съм почувствал липсата на баща. Само мисълта, че... нямам баща... понякога така ми е... тежало и съм завиждала на децата, които имат бащи... Прекарал съм детството си в родното село и в Сиропиталището „Люба Тенева“ град Берковица. Към мен хората са се отнасяли с незаслужена, може би за мен, доброта. И заради това имам чувството, че трябва да живея 200 години и да творя за хората с душа и сърце, за да си върна тази доброта, с която съм посрещан.

- Кои за хората, които оказаха най-силно влияние върху вашия творчески път?

- Първо моите учители от Аспарухово, които бяха доста добри преподаватели и са се отнасяли към мен с едно подчертано уважение. Но в Сиропиталището „Люба Тенева“ възпитателите, които са ме учили и възпитали. Бяха на 20-25 години. След това всички завършиха висше образование и станаха професори в Софийския университет.

- Вие самият също се насочвате към Софийския университет, където завършвате Българска филология.

- Аз имах желание да стана преподавател в Софийския университет или най-малко да стана лектор за повикване. Направих дисертация по Ономастика. Не ме приеха за хоноруван лектор, понеже не бях член на партията и нямаше човек, който да ме представи, но ме допускаха, та съм изнасял лекции пред студенти по време на летните бригади.

- Но все пак се отдавате на преподавателската дейност, но като учител и като директор.

- Бил съм 36 години преподавател по български език, литература, изобразително изкуство. Не съм завършил академия обаче завърших пет-годишен курс по изобразително изкуство в град Враца и съм бил ръководител на талантливи деца в Пионерския дом в село Ботунец, където съм научил децата да рисуват и да пишат стихове и есета.

- Рисуването ли беше първият Ви творчески повик или поезията?

- Не мога да ви кажа мисля че е съвременно, защото за първи път когато бях във 2. клас съм получил висока награда в края на учебната година за най-хубава рисунка в началния курс. А на 11 години съм написал първото стихотворение, което го има в Националната библиотека “Кирил и Методий във вестник „Септемврийче“.

- Стиховете Ви са посветени на любимите хора на бащината къща и детството, на любовта и природата на страната и на много други теми.

- Много са темите. Основната тема ни е била сезонни трепети, семеен албум, духът на нашите деди, борческите теми на българския народ за освобождение, хуманизма, добротата, красотата са ме вълнували.

- Бихте ли ни прочели или изрецитира или ваше любимо стихотворение?

- Ще ви кажа стихотворението, с което съм спечелил висока награда в Съединените американски щати в щата Флорида. Спечелил съм първа награда на анонимен конкурс на тема страданието, изгнанието в чужбина и в собствената родина със стихотворението „Като птиче“. Това стихотворение съм го написал в санаториума „Ясен“, където бях на лечения. С един приятел от Севлиево бяхме в една стая. Той със сълзи на очи ми разказа, че жена му родила със секцио момче не смеела да повтори и това момче завършило с отличие гимназията и 90-та година е напуснала България, отишъл е в Канада и не се е върнал. Там е станал известен бизнесмен, оженил се е, 2 деца има и всеки божи месец му праща по 150 щатски долара. Но като не може да го види все едно че е на вечна каторга без право на свиждане. Това ме развълнува... и през нощта му написах стихотворението „Като птиче“.

„Като птиче“, Кирил Божинов

Като птиче литнало на юг

чакам те в семейното гнездо.

Чакам те да се завърнеш тук,

чедо мое, пламъче добро.

Зимата на бащиния праг,

зареди усмивката у мене.

Завърни се, свиден мой юнак,

завърни се чакам нощ и ден.

Като дъб просъхнал от тъга,

чакам те до болка наранен

да разтопиш с блага реч леда

и да върнеш пролетта у мен.

Не дири опора

в чуждия, примамлив, необят,

не попадай в паяшките мрежи

на прехваления, пошъл свят.

Сине мой, помни, орле крилато:

бисерът на всеки феномен

е дълбоко скътан под земята

в корена на родовия ген!

- Какво ви казваше вашата майка, когато виждаше, че се интересуват от, поезия от творчество?

- Винаги се е интересувала от това какво пиша, какво мисля и даже веднъж се връщам от училище по литература разглеждахме темата „Изворът на Белоногата“ и тя вика: „Абе, Кирчо, какво си записал тия любовни стихотворения, бе! Па, напиши нещо за баща си, за войната. И аз легнах така преуморен, защото 6 часа имах литература и сънувам „Извора на Белоногата“. Виждам Никола с цафарата идва, Гергана отива на чешмата с менците и аз сядам, зад чешмата с моя блок да ги нарисувам. Кога погледнах не е Гергана, а майка ми и не е Никола с цафарата, а баща ми с войнишки дрехи и с пушка и викам: „Баща ми е тръгнал на война и идва да се прости с майка ми “. И почнах да ги рисувам, но момента вдигнах поглед отново да ги вида, а те изчезнаха. Погледнах да видя какво съм нарисувал. Не съм нарисувал нищо, а съм написал стихотворение. И с това стихотворение съм получил златен медал за него.

- 80 години след Втората световна война, какво си мислите сега в тези дни, в които отново сме на прага на военни конфликти?

- Мисля си за нашите управляващи, които с корупция и чуждопоклонничество не отстояват интересите на българската държава и ще загубят младите. Вече над 2 милиона български младежи са напуснали страната и скитат по чужбина, а не се върнат тука да отдадат труда си, таланта си, гениалната си наследственост за благото на българския народ. Тук сме останали само пенсионери политическа класа, която се противопоставя по всички начини на изнемогващия българския народ, който се бори упорито за оцеляване. А за войните няма какво да ви кажа. Само като чуя думата „война“ настръхвам, защото войната е такова бедствие, което с нищо не може да се оправдае. Не може с война да се създаде у хората хуманност, човещина, доброта и така нататък. Всичко става с възпитание на в хуманизъм в човещина, в любов към труда и красотата.

Интервюто на Виктория Петрова с Кирил Божинов чуйте в звуковия файл.