Милосърдие в наследство

Майка ми е снаха на генерал Стефан Паприков, чийто подпис стои под подписа на Фердинанд за независимостта на България. По това време той бил министър на външните работи. Имал много връзки с Русия, завършил е Генерал-щабната академия в Санкт Петербург. Но бил изключителен родолюбец и много държал България да бъде развиваща самостоятелна страна. Изобщо за мен това са три много важни дати. Едната е Освобождението от турско робство, Съединението, защото са ни оставили разделени, но българите са искали да бъдат единни и заедно, дай Боже и във времето и Незвисимостта на България, която си извоюва мястото в Европа, както е искала. Мисля че е негова заслугата да убеди великите сили да ни приемат като една свободна и независима България.

Такъв е дядото на Зоя Крутилин, външният министър на България през 1908 г., генерал Стефан Паприков.

Рода на майка ми са били по-обикновени хора. Дядо ми работел като словослагател в печатница, става една стачка, уволняват ги и дядо ми прави една малка книжарничка. Но това не му е попречило да изгледа пет дъщери, всички те са завършили висше образование и дори да прибере братовчед си, който дошъл да учи в Художествената академия в София.

Имаш предвид Владимир Димитров Майстора?

Да, когато станало въпрос дали той може да остане, баба ми казала:"където сме седем, там ще бъдем и осем." Те са имали две стаички, в едната стая са били момичетата, в другата стая възрастните. Живели са на ръба, както се казва, но не мога да кажа мизерно, защото са били духовно богати. Майка ми е разказвала как са имали по една рокличка и престилката. От друга страна баба ми Теодора, съпруга на генерал Паприков е посрещала жената на премиера Малинов и т.н. на бяло сладко. Другояче са живели хората тогава, много духовно богати, а не толкова обърнати към материалното.

Много интересно как дъщерята на един словослагател се омъжила за сина на външния министър.

Тя започва работа в Централния Кооперативен Съюз, където работил баща ми.Познавали се като колеги. По време на една екскурзия той е направил предложението. Баща ми тогава бил на 50 г., майка ми на 35. И за двамата първи брак.

Ти си единствено дете.

Единствено, на тези години, пък и в тези времена. Той като син на генерал Паприков, не е бил добре приет след 9-ти септември, /ген. Паприков починал 1920 г/. Дълго бил безработен.

Тя е завършила Висша социална школа преди 9-ти септември. Може би тази любов към хората, да им помага. В детските си години завършила Дойче шуле. Чичо Владо, за да се отблагодари на братовчед си, който го приютил като студент платил това й образование, Той вече бил известен и добре платен.

Чичо Владо имаш предвид Владимир Димитров Майстора. Да поясним за слушателите, които сега включват програма "Хоризонт".

Чичо Владо е плащал това образование, но ги учели монахини. Около 60-та година, когато нещата се успокояват малко, тя става екскурзовод на източногермански групи. На западногермански нямала право да бъде, защото е омъжена за сина на генерал Паприков. През лятото била екскурзовод, през зимата учител и винаги помагаше на хората, защото това е в душата й.

През 1989 г.  имаше един полъх така, тя създаде един пенсионерски клуб. Къщата на дядо ми е на Мургаш. Ние едно време живеехме е една стая, а в другите имаше наематели от Софжилфонд, комуналка. Това са били обстоятелства. Не съм обидена за това, защото е било период от живота ми. Не е нужно да търсиш отмъщение.Всяко нешо си идва на мястото, ако човек върви по правия път, по Божия път. Десетте Божии заповеди са в основата и ако бихме могли да ги следваме, бихме живяли в рая.

Как реши да следваш изкуствознание, рисуваше ли?

Рисувах, даже имам спомени от чичо Владо, дядо Владо./Владимир Димитров Майстора/ Майка му носеше от време на време някакви мои рисунки и той казваше:"Много е важно детето щом рисува, винаги да има лист и молив в себе си." Имам една снимка пред Народното събрание с него. Той ме беше хванал за ръчичка, аз бях с едно такенце. От време на време съм излизала на разходка с него. Но той основно работеше в Шишковци, рисуваше там. Бяха му дали един апартамент със сестра му до кино Левски.  Рисуването е вървяло като ген или наследство, защото дъщеря ми определено искаше да стане художник, въпреки моите амбиции да я правя музикант. Завърших художествена гимназия, след това в Академията, История на изкуството ми беше много интересно, защото това е една голяма обща култура. В първия випуск наш преподавател, основател на катедрата беше проф. Атанас Божков, един изключителен ерудит.

Как започна "Хоспис Милосърдие" създаден от майка ти, г-жа Донка Паприкова?

Когато дойдоха новите времена /1989 г./,  се освободи първия етаж от къщата на дядо ми. И в тези две стаи тя започна да събира хора. Тя имаше тази дарба да убеждава хората, да ги вдъхновява. Идеята за кухнята възникна, за да могат хората да имат топла храна. 

После хората подариха къщите, там тук?

Никой нищо не е молел. Хората сами идваха. Идеята за хоспис беше във всеки квартал да има къща, където да бъдат гледани болни, възрастни, отиващи си от този свят хора. Тя въведе този термин хоспис. Майка ми казваше, че е много хубаво този човек да чувства, че някой го обича.  Всъщност пак опираме до любовта. Самия болен човек е труден. Трябва да се приближим малко повече до вярата, но не знам как да стане.

С любов.

С любов.

Не само майка ми направи Хосписа, но и д-р Карагозов. Като лекар беше изключително ценен съветник, човек отдаден на делото. След като мама почина, той остана до мен. Всъщност той управляваше Хосписа.

Вдъхновена от примера на майка си, точно преди 25 години Зоя Крутилин решава да създаде Клуб за възрастни интелектуалци в подарената старинна къща на ул."Загоре". Къщата е строена преди 1944 г. по проект на архитект Овчаров.

Тогава написах първия си проект, който беше и последния, който беше Клуб за възрастни интелектуалци. Имаше критики "защо деля хората". Искам пояснение. Интелектуалец за мен не е човек с диплома, а вътрешно, духовно богат човек. Той може да е като дядо ми книжар, словослагател. Баба ми не е имала образование, но е отгледала пет прекрасни дъщери, Това са духовно богати хора. Такива исках да се съберат. Като изкуствовед, работейки в БАН, завеждах отдел изобразително изкуство. След това дойде музиката към моята работа. След това дойде фотография, кино. Уволняваха, съкращаваха. Забелязах, че тези хора, музиканти, художници, писатели нямат къде да се съберат. В онези години къде да отидат.

Кои години, да поясним?

Деветтесетте години, като седнат в една сладкарница, ги гледат, че по-дълго стоят. Преди да стане клуб, тук раздавахме лекарства, идващи помощи от Германия. Написах един проект, получих сума, бе боядисано, купихме тези мебели, които още си ги ползваме.

Говорим за 2000-та година. И тогава е имало европейски проекти, така ли?

Те не бяха точно европейски проекти, както след 2007 г. Те се изпращаха в някаква комисия. Помагаха на такива организации като Хосписа. Много хора ни помагаха. Обществото беше във възход в това, взаимно да вървим напред. През деветдесетте години имаше един духовен подем. Искахме да променим живота. Тогава започнаха да се събират. Имахме единия ден музикална група, на другия ден литературна, на третия ден кинодейци. Обърнах се към творческите съюзи и поисках списък на възрастни творци. Започнаха да идват тук на групички, после започнахме да каним интересни хора. След това дойде идеята да каним млади хора, за да ни радват с тяхната младост и красота. 

На пианото, което виждам.

На пианото, което донесох от дома си.

Първо беше Дневен център за възрастни интелектуалци. Проекта е така. Сега е клуб "Сребърна есен". 

По време на пандемията Хосписа е затворен. След ремонт Зоя и борда на Хосписа се опитват да използват къщата на ул."Светослав Тертер" 39 в София, в полза на нуждаещи се християни. Защото и Светото Писание ни учи да показваме милост най-вече на своите по вяра.

Това беше един опит да помагаме на хора от провинцията, които идват за лекарска консултация или преглед и нямат финансови възможности да плащат скъпите хотели. Обърнах се към енорийски църкви и казах:"ако познавате човек и знаете, че има нужда, обърнете се към нас, ние ще го приемем." Тогава се случи така, че една от моите възрастни дами беше в онкологията и каза:"Тук едни женички чудят се къде да отидат, какво да правят. Да вземем да им помогнем. Те направо не можеха да повярват, че някой може да им предложи такова нещо. Беше им много мило. Те бяха два пъти по един месец при нас. Бяха на лъчетерапия и химиотерапия. Създадохме си хубаво приятелство. 

Ние няма да поемем отговорността на Хоспис. По-скоро е нещо преходно между Хосписа и помощ за някой, който не знае как да се справи в големия град. През годините около десетина души от клуб "Сребърна есен" починаха при нас в Хосписа. И когато се закри Хосписа, хората от клуба казаха "Как така, а ние къде ще отидем?" Това беше една много хубава ситуация, която самия живот предложи. Има хора, които от 20 години идват тук. Те стават приятели, помагат си. Накрая, ако нямат кой да се грижи за тях, идваха при нас горе в къщата на  ул."Светослав Тертер"39. Но това вече е минало, за съжаление. 

Кой обслужва Хосписа, когато там има хора, кой подържа хигиената, доброволци или плащате на някой?

За да бъде подредено и чисто, като разберем, че някой ще дойде, ще викнем имаме две-три жени и ще им дадем пари. И за тях ще бъде помощ, да им дадем пари, не да чакат да ги получат като помощ, а да си ги заработят. Това е другото, което мисля, че трябва да го разберем. Помощта не е само да се дава, а взаимно да си помагаме. Като че обществото ни е свикнало дай, дай. Да бъдем взаимно полезни. Да се научим да живеем като общество. "Аз имам нужда". Но ние също имаме нужда. Давай взаимно да се избутаме. Няма кой отвън. Ние сами трябва да си постигнем нещата в живота.

Зоя Крутилин и нейният екип от Благотворително дружество "Донка Паприкова" могат да приемат за няколко дни болни от провинцията, които идват в София на изследвания или консултация с лекар. Но това може да стане само с препоръката на енорийските свещеници по места. 

Мейл за контакт zoyakrutilin@abv.bg.