Кои са невидимите деца в България ? И как живеят ? Отговорите са в книгата "Невидими" на Наталия Делева, издание на "Жанет45". Дебютният и роман е номиниран в литературния конкурс Развитие, в който я открива писателят Георги Господинов,тогава член на журито, който я насърчава и помага за издаването на книгата.
Наталия Делева от 12 години живее в Лондон, работи като специалист по Дигитален маркетинг. Преди това в България, е била журналист и пиар. С щастливо детство. Но тъй като в Бургас дома и е бил близо до Дом за изоставени деца, тя още от тригодишна е питала своята майка, защо бебетата от този дом плачат непрекъснато - ден и нощ.
Когато става ученичка, за една Коледа отива с подаръци в Дома, но децата не реагират по никакакъв начин. Не се радват, не се усмихват. " Това е нормално поведение", казват и лелките от Дома.
Нормално ли е, да има деца, които да не се зарадват на подарък? - пита се Наталия и когато става журналист, работи по темата.
В романа са разказани истории за деца от тези Домове, в които стените "пазят вонята на стенание и лоши миризми ".
Наталия Делева: Всъщност това, къде живее човек пространствено няма никакво значение за това какво иска, какво може и какво прави за хората и страната, които обича. Време винаги може човек да намери, дали ще бъде през нощта, когато другите спят, или в метрото, или в кафенето - въпросът е на желание. Въпреки, че работя пет дни в седмицата това не е пречка, когато искам да помогна. Аз помагам съвсем безвъзмездно на литературното списание „Гранта” – България, а също така промотирах една постановка в Лондон като идеята беше тя да се играе не само пред българска публика, а и пред английска, защото за мен това е българската роза и българското кисело мляко – да представяш България по един интересен начин, да говориш за културата на България в чужбина.
Системата в Англия работи по един много по-добър начин и точно вчера си говорих с мои приятели, че ако живеех в България, може би тази книга нямаше да бъде написана, защото книгата е изключително за историите в България, макар че те съществуват под някаква форма и в други страни, но системите в другите страни действат по друг начин. Тези приемни семейства, които сега започват да навлизат в България съществуват от много години в Англия и в Англия много рядко можеш да чуем за Дом за изоставени деца, ако въобще такъв съществува. Това е нещо шокиращо за хора, живеещи в Англия да чуят, че в България все още има такива домове. За тях е изключително важно за детето да има семейна среда дори да няма собствени родители, много често то е настанено в други семейства и живее там години, дори докато стане на 18 г.
Книгата разказва не само за тези деца, а и за хора с умствени и физически недъзи, които в България наистина е недостатък и недъг, докато в други страни много често системата позволява на тези хора да бъдат част от обществото, да живее съвсем нормално техния социален живот. Отивайки на концерт много често виждам хора в инвалидни колички най-отпред и инфраструктурата им е позволила да стигнат до там с градски транспорт, да влязат вътре, да бъдат настане и да се забавляват по същия начин, по който и всички останали, също така те са на работните места и т. н. докато в България не се говори затова.
През цялото време, докато се чудех дори дали да я предложа за печат или не, не бях сигурна дали хората в България са узрели затова да я прочетат и да я приемат. Темата е много трудна, не е плажно четиво, както в момента обичат да определят литературата на плажно и неплажно, но от това, което чувам от доста места, са много положителни отзиви. Оказва се, че има хора, които искат да я приемат, хора, които искат да започнат диалога, да го продължат и това е страшно положително за мен, наистина много ме радва.
Започнах една инициатива в тази връзка на уебсайта на книгата „Невидими” има място, където всеки може да сподели една такава невидима история, една снимка и история на невидим човек, защото моите истории са няколко в книгата, но те съществуват, тези невидими хора са навсякъде край нас и е хубаво ако хората имат желание за този диалог наистина да го започнем, да се присъединят към инициативата и да го продължим заедно. Има една мисъл, която наскоро прочетох, че не можем да променим света ако правим нещата по-добре, единственият начин е да вземем чист лист хартия и да започнем от начало. Това е моето начало.
"Невидими" са не само тези изоставени деца, казва Наталия, " невидими" са и хората от периферията на обществото, тази книга е и за тях.
Цялото интервю с Наталия Делева е в звуковия файл.
Музейна галерия „Димитър Георгиев“ става на 4 години на 3 март 2025 година – за празника и за концерта на студенти от АМТИИ говорим с проф. Емилия Константинова. Тя припомни, че в галерията се съхранява богата колекция от творби на най-значимите наши художници след Освобождението. Колекцията е обгрижвана и събирана над 35 години от инж. Георгиев и..
В програма "Точно днес" на Радио Пловдив разговаряме с директора на Народна библиотека "Иван Вазов" в Пловдив Димитър Минев. От него научаваме за дигиталния архив и съхранената памет за Трети март и Руско-турската война, за безценните листове история, които могат да се видят онлайн днес от сайта на институцията. Димитър Минев каза: В онзи..
На 22-ри февруари големият български писател Христо Карастоянов щеше да навърши 75 години. В „Алтер его“ не успяхме да отбележим конкретната дата по обективни причини, но затова пък ще направим това тази събота и то по малко по-нетрадиционен начин. Ще разговаряме за Дядото с известния поет, журналист, фотограф и сатирик Владислав..
Десетки пловдивчани присъстваха на традиционното посрещане на Баба Марта. На пл. „Стефан Стамболов“ деца към народно читалище „Кирил Дженев“ представиха пъстра фолклорна програма, а Баба Марта закичи с мартеници деца и възрастни. В ролята на Баба Марта се превъплъти Лена Райкова, която подчерта, че този празник е много древен и ние трябва да..
Никого няма да изненадам с наблюдението, че България е една от страните със съжителство и до днес на предхристиянските митологични вярвания и християнската вяра. Но как ни легитимира това? С проф. Мария Шнитер в дена на Баба Марта питаме: "Езичници ли сме?" И какво значи това?