Великите европейци - Алберт Айнщайн, трета част

От Нютон до Айнщайн пространство-времето се мисли като един вид сцена, по която всички стъпват, казва Овърбай и добавя: „С Общата относителност обаче самата сцена избухна в действие. Пространство-времето може да се извива, да се огъва, да се увива около мъртва звезда или да изчезне в черна дупка. Може да се движи като корема на Дядо Коледа, да излъчва вълни от гравитационно компресиране или да се завърти като тесто в механична бъркалка. Може дори да се откъсне или раздере. Може да се разтегне и да расте или да се срине в петънца безкрайна плътност в края или началото на времето”. Е, това последното май е повече опит за поезия, отколкото факт. Сам Айнщайн предпочита да се придържа към класическата представа за безкрайната Вселена. Но в края на 20-те години Едуин Хъбъл открива, че има и други галактики и изследва светлинния спектър, като наблюдава тъй нареченото „червено преместване” – то доказва, че Вселената се разширява. 

Айнщайн първо е скептик, а после измисля прочутата си константа, която да постави нещата на мястото им, тоест, да обозначи някаква сила, която ще спре разширяването. Но доказателствата сочат обратното и приживе Айнщайн признава, че проклетата константа е най-голямата му грешка като физик. И така до наши дни - когато се разбра, че въпросната константа всъщност е пряко свързана с тайнствената „тъмна енергия”. Да живее способността на гения да е прав, дори когато смята, че греши. Но през част от живота си Айнщайн има вътрешен проблем и с обратното. Визирам ситуация, свързана донякъде с физика, но повече с политиката – сфера, в която геният на гения Айнщайн не е толкова голям, колкото му се иска. Имам предвид писмото да Рузвелт, което ученият подписва, с призив САЩ да хвърлят усилия за разработване на атомна бомба и да изпреварят Германия. Това писмо е в основата на проекта „Манхатън” и бомбите над Япония. По-късно Айнщайн започва да съжалява за писмото и да се обвинява публично. Но май точно самообвинението му е грешка – първо, защото не бива да се оставят диктаторите да тормозят света; второ – защото развитието на науката не се води от желанието на учения; трето, защото и без писмото, нищо от случилото се нямаше да бъде спестено на никого.

 „Докато нацисткото насилие беше отприщено само и главно срещу евреите, останалият свят гледаше пасивно и дори се сключваха договори и споразумения с явно престъпното правителство на Третия райх. Вратите на Палестина бяха затворени за еврейските имигранти и не се намери страна, която да приеме тези изоставени хора. Те бяха оставени да загинат като братята и сестрите си в окупираните страни”– казва Айнщайн в своя реч от декември 1945. 

Сам той напуска родната Германия, когато нацистите идват на власт през 1933 и отива в Института за фундаментални науки в Принстън, САЩ. Въпреки че наистина стимулира проекта „Манхатън”, Айнщайн не е допуснат в него. ФБР е силно смутено от левичарските му позиции и края на живота му го наблюдава. Да, Айнщайн може да е велик учен, но в политиката нивото му е лаишко. За разлика от много европейски интелектуалци по онова време, той все пак открито не харесва сталинската комунистическа диктатура, а тя от своя страна също го недолюбва. 

Айнщайн се смята за социалист, но свързан с фантастичната идея за „демократичен социализъм”. Капиталистическият пазар му се струва прекалено хаотичен и смята, че икономиката трябва максимално да се централизира. В същото време държи  общественият живот да е напълно демократичен, тоест, максимално децентрализиран. Е, няма как да стане, смъртното противоречие е заложено в основата на задачата, но най-чудното е, че такъв умник като него толкова много се заблуждава. Отношенията на Айнщайн с Бога също изглеждат доста сложни. Той се държи като атеист, но отрича да е атеист. Казва, че предпочита да се нарича агностик или дори „религиозен невярващ”.

 В „Автобиографични бележки” пък пише: „Макар да бях дете на напълно нерелигиозни еврейски родители, аз стигнах до дълбока религиозност, която обаче свърши рязко, когато станах на 12. Чрез четенето на научно-популярни книжки скоро стигнах до извода, че много от историите в Библията не могат да бъдат истина”. Ученият е категоричен също, че вяра по-скоро в Бога на Барух Спиноза. Като учен, на моменти Айнщайн директно намесва Бог в дебатите, които води. Всички знаят прочутата му реплика, с която отхвърля някои от основните принципи на квантовата механика: „Бог не играе на зарове”. Не толкова популярно обаче е друго негово изказване, което гласи: „Искам да проникна в ума на Бога”. И наистина се опитва. 

След като получава Нобеловата награда за физика през 1922, Айнщайн става наистина най-популярният и разпознаваем учен в света. Светският живот донякъде му харесва, донякъде не. Оплаква се например, че го преследват много жени и това му идва в повече – дори на него. Пътуванията и почестите не го изнервят много, но се опитва да отделя и колкото може повече време за науката. Айнщайн е наистина запленен от идеята да проникне в ума на Бога и се захваща с най-фундаменталните въпроси – създаване на единна теория на полето и релативистката космология. Така че известно време си играе например с идеята, че нашият свят има не 4, а 5 измерения. Резултатът не му харесва и той зарязва теорията – но в наши дни тя пък се възражда като Теория на суперструните, един от водещите научни инструменти в момента. Както се знае обаче, човек, дори да е Айнщайн, все някога трябва да си замине от този свят. 

И Смъртта идва сравнително рано, на 76. През 1955 той вече е доста изтощен, макар да няма някакво генерално заболяване. Умира в леглото си, като промърморва няколко думи. Сестрата, която се грижи за него, не ги запомня, защото не ги разбира – в смъртта си Айнщайн проговаря на родния немски. Е, поне някои неща на този свят май все пак не са относителни.