Днес имаме нужда от нови времеубежища и ценности

На 29 април излиза от печат новият роман на Георги Господинов – „Времеубежище“. Книгата от няколко дни може да се поръчва предварително на сайта на издателство „Жанет 45“. Романът третира основната тема – как се живее в остър дефицит на бъдеще, сплитащ сатира и носталгия, история и ирония. Една тема, която точно днес, в условия на пандемия от COVID-19, изглежда повече от реална. 

Такава е и репликата на героя от романа Гаустин - „Има само един ден и една нощ, и те се повтарят вечно“.

За вирусите на миналото и за този, който затвори пред очите ни целия свят – Антония Попова разговаря с Георги Господинов.

Времеубежище на какво и за какво е тази книга днес, когато всъщност света е затворил пред очите ни?

Когато писах романа, това бяха около три години,  това заглавие се появи от самото начало и не ме оставяше. Не съм имал идея, че ще се случи това, което се случва сега. Но имаше във въздуха нещо, което ни правеше тревожни, в по-голяма степен от нормалното. И струва ми се, че тези неща, които ни връхлитат днес, по някакъв начин са витаели във въздуха. Сякаш някой ни казваше „така повече не може, няма да стане така“. И героите на този роман, и цялата ми идея беше около това – какво ще правим, ако един ден светът внезапно се промени и изгубим правото си на бъдеще, какво ще правим и накъде ще вървим? Разбира се, когато човек губи бъдещето си, когато настоящето е също тревожно, като че ли там, където търсиш убежище е миналото. Но до колко това минало е решение и колко опасно може да бъде? В романа става въпрос за клиника на миналото и героят Гаустин, който продължава от разказите и от „Физика на тъгата“, има такава голяма страст – да направи клиника на миналото, в едно градче – където хората ще могат да се връщат в най-щастливите си години. Колко обаче тази идея може да бъде опасна? Това е нещо, което се пита в романа. 

Намираме се в машината на времето

Можем ли да направим паралел между вируса на миналото и вируса, който сега на практика блокира целия свят?

Да, това е едно от нещата, които ги има в романа. От самото начало има една глава, която започва с този вирус на миналото, който завладява всичко. Паралелът там е направен с испанския грип от 1918 година. Да, миналото ни залива. Какво правим сега, когато сме затворени в стаите си? Препрочитаме старите си книги, това правя и аз, отваряме албумите си и разглеждаме снимките си. Пуснете която и да е от телевизиите – там се въртят основно стари филми и сериали. Повтарят се стари мачове от световното първенство. Ние сме зациклили в едно друго време. Изведнъж сме се качили на някаква машина на времето, просто защото бъдещето е заключено – както сме ние сега по стаите си. И сме се върнали назад.

Впрочем – една тайна да издам. В романа има един откъс, където героите от днешно време губят паметта си и започват да гледат като за първи път старите футболни мачове. И там става дума за финала на едно световно първенство, което те гледат като за първи път. Без да осъзнават, че това вече е минало, че е дежа вю. В едно такова дежа вю живеем днес.

А миналото може ли да ни помогне да излезем на светло в бъдещето?

Да, разбира се. Защото в крайна сметка, времето ние го мислим разделено на месеци, дни, години, преди и след новата ера, но времето това е разделение човешко. А само по себе си – времето е едно и също. То непрекъснато се върти, смесва. Героят в романа Гаустин казва – „Има само един ден и една нощ, и те се повтарят вечно“. Така че – минало и бъдеще са другите наши човешки имена на едно и също нещо. В този смисъл, просто вижте как живеем всеки ден, смесвайки в главите ни това, което е било примерно преди 15 години и идеята – какво ще правим, ако излезем след пет месеца. Всичко това е едно и също време, което непрекъснато смесваме през себе си. Ние сме някакви центрофуги на времето, което се върти през нас.

„Времеубежище“ е глътка въздух, много е важно да излизат книги точно сега

Защо решихте да издадете „Времеубежище“ точно сега, в този изпълнен с несигурност, стрес и неизвестност свят?

Тъкмо затова. Защото най-разумно би било да изчакаме да се отворят книжарниците, хората да тръгнат, да се направи премиера, но решихме, че с моите издатели от „Жанет 45“, че всъщност много е важно да излизат книги и сега. Значи, ако светът спре, изключи от всичко за месеци, значи да сме се предали предварително. И освен това, когато тази книга беше писана,  така се случи, че тя по някакъв начин кореспондира с това, което се случва сега. Говорехме с Манол Пейков и си казахме, че това може да бъде глътка въздух за всички. Сега, когато тя още не е излязла, но от три дни може да се поръчва, ми пратиха един списък откъдето хората вече са направили поръчки. И това е най-хубавото нещо, което може да се случи. Има поръчки от малки и големи градове от цяла Европа, има и от градове и села от България. Мен особено ме радват малките градчета и села – от село Писменово в Бургаско, село Житница, до Торино, Брюксел, Лондон, включително и Сингапур. Можем да си представим – това са хора, които чакат една книга. Те не са я чели, те не знаят какво ще открият в нея. Но идеята, че дори в тези извънредни времена, ти не поръчваш друго, а една книга, дава усещане, че живота продължава.

Цялото интервю с Георги Господинов можете да чуете в звуковия файл.