Великите европейци - Джани Родари

Алфредо Романо пее „Разсадник в рая на земята”, една от 17-те детски песни, които  създава по рими, дадени му от Джани Родари. Не знам как го правят хората това – да си раздават само рими, без думи, но с Джани и покрай Джани очевидно никога нищо не е сигурно. Защото кой друг ще ви разкаже цялата, при това – напълно истинска, история за „Човечето от нищо”. Помните ли я?

„Имало някога едно човече от нищо. Имало то нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:

— Не се ли страхуваш от котката?

— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.

— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.

— Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.

Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.”

— Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата Шапчица.

— Не, Червената!

— А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай Зелена шапчице:

— Ама не, Червена!

— А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.

— Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.

— Добре: момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.

— Каква бъркотия! Срещнала вълк, не жираф.

— И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?

— Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?

— Имаш право. И Черната шапчица отговорила:

— Червената шапчица, Червената, Червената!

— Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.

— И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.

— Точно така и конят казал:

— Какъв кон? Това бил вълкът.

— Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий на дясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.

— Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.

— Добре, ето ти паричка.

И дядо отново зачел вестника си.

Такива ми ти драскулки.

Драскулката, песен от музикалния спектакъл „Космически кораб Земя” по текст на Джани Родари - http://www.youtube.com/watch?v=-3ltNyTMLcg

Джани Родари е роден през 1920 година в семейството на хлебар. Баща му умира рано, самият Джани расте слабо и болнаво дете, което се радва главно на музиката и книгите. Завършва семинария и работи като учител из различни селски училища в Северна Италия, за малко учи във филологическия факултет на университета в Милано. В началото на Втората световна война, заради недоброто си здраве, той е освободен от военна служба, работи в местната администрация и става член на управляващата по онова време в Италия фашистка партия на Мусолини. Двама негови приятели загиват във войната обаче, а брат му е изпратен в концлагер от режима, така че той се обръща срещу него, включва се в Съпротивата и става член на италианската комунистическа партия. След войната Родари работи в комунистическия вестник „Унита”, а през 50-та година става главен редактор на новото седмично издание за деца „Пионер”. Година по-късно излиза първата му „Книга с детски стихотворения”, а също и знаменитата му история „Приключенията на Чиполино” – или „Приключенията на Лукчо”, както е позната в България. Героят в нея е едно дребно лукче, чиито баща е вкаран в затвора. Заедно с приятелите си – зеленчуци, Лукчо се бие срещу властта на плодовете, които управляват Градината и, разбира се, доброто побеждава злото, благодарение на приятелството, което преодолява всички трудности.

Това е музика от балета Чиполино, на композитора Карен Хачатурян и либрето на Генадий Риклов. Да, книгите и героите на Джани Родари стават известни първо в тогавашния Съветски съюз и изобщо в комунистическия свят отвъд желязната завеса, едва след това – в родната му Италия, а после и в цяла Европа. През 1970 година той получава престижната награда за детска литература „Ханс Кристиян Андерсен” и е считан за най-добрият детски писател в Италия, книгите му се превеждат на много езици.   

Някои от тези факти в биографията на писателя очевидно и досега са повод за драми. Например в нито един от руските източници, на които попаднах, докато подготвях този  текст, не се споменава неговото членство във фашистката партия. В един американски сайт пък, който се опитва да запознае тамошната публика с и досега непознатият за тях Родари, не само не е споменат никакъв фашизъм, а и комунистическата му дейност и идеология са описани съвсем срамежливо, като се казва буквално следното: когато войната приключи, Родари се обвърза с политиката и работеше за по-добро бъдеще на света без фашизъм и без ужасите на войната. Той вярваше, че това ще се осъществи чрез комунистическата политическа и социална философия.

Е, може би може и така да се каже. Аз лично обаче предпочитам да кажа две неща, което открих за себе си, докато се ровех в творчеството му. Първо, ако Джани Родари живееше в България или в Съветския съюз, той, меко казано, нямаше да бъде издаван от комунистическите режими тук, особено през 50-те и 60-те години, защото текстовете му са не просто пълни, а изцяло изтъкани от фройдистки, сюрреалистични и всякакви други модерни идеи, които нашите комунисти наричаха упадъчни и за споделянето на които местните писатели биваха пращани в концлагер. Второ – самият Джани Родари очевидно доста добре успява да отсее зърното от плявата, да балансира писателя в себе си с политически пристрастния човек в себе си и да избегне правенето на компромиси в писането заради политиката, тоест, изобщо не прави пропаганда. Да, има негови истории с поука, в които слабият Лукчо побеждава силния Дон Домат, подтиснатият побеждава подтисника и така нататък – но това са същите онези истории, които се разказват от зората на човечеството и в които доброто непременно побеждава злото, а светлината – мрака, историите, без които всички ние много бързо бихме загубили надежда. 

Така или иначе, независимо дали ще се отнесем към него със или без идеологически предразсъдъци, Джани Родари си остава един от най-великите детски писатели на нашето съвремие. И, разбира се, по типично негов маниер, това си личи може би най-много от единствената му книга за възрастни, издадена през 1973 година, която се казва „Граматика на фантазията”. Тази Граматика е всъщност наръчник не само как да пишем за деца, но и как да мислим като деца – или поне заедно с децата. Когато я прочетох, веднага се сетих за онзи възглас на Пикасо – още като дете се научих да рисувам като възрастен, а после цял живот се уча да рисувам като дете. Но Джани Родари доста добре се справя с детското в себе си. В помощ на възрастните той изследва и развива теорията за един похват, наречен „фантазиен бином”, който изключително много подпомага развитието – не, а буквално избухването на въображението. Тук се прилагат най-различни методи, като се започне от автоматичното писане и сюрреалистичните игри на думи, мине се през анимирането на неодушевените предмети и герои, та се стигне до сложните комплекси от смислово пренасяне между съзнанието и подсъзнанието на действащите лица от странния квадрат автор-герой-история-читател. В този свят, който Джани Родари създава с изключителна лекота, всичко е живо, движи се и живее своя живот, но всеки от тези животи, често парадоксален или поне прекрасно различен от всички останали, е важен, съществен за света изобщо. Без дребната и незначителна Нула другите числа не могат да съществуват и да се развиват. Един елтехник от Сполето паднал нагоре, в космоса, защото в главата му се зародили прекалено много мечти. Плетачът на столове плете столове, седнал на земята. Лодката има нос, но не усеща миризма, столът има крака, но не ходи, иглата има ухо, но не чува, пиронът има глава, но не разсъждава. А децата се смеят и, докато се смеят, опознават своя свят, за да не се страхуват от него.

Джани Родари е на 60 години, когато лекарите се опитват да оперират болното му сърце. Лечението е неуспешно и няколко дни по-късно той си нахлупва вълшебната шапка и отива отвъд, в онзи свят, където не само приказките за деца, а и приказките за възрастни се пишат само от деца.