Великите европейци - Вацлав Хавел

Не, нямам предвид удоволствието, което Ролинг Стоунс цял живот се жалват, че не могат да постигнат, включително през 90-та година в Прага, когато отидоха на гости на своя голям фен Вацлав Хавел, драматург, дисидент, затворник на комунистическия режим, демократ по чувство и разум, президент на Чехия по историческа съдба и нормален човек с много любов в сърцето. Не, имам предвид природното човешко удоволствие, което господин Вацлав Мария Хавел и госпожа Божена Вавречкова - или Хавлова – споделят един с друг някъде през февруари 1936 година, за да се роди девет месеца по-късно техният любим син, малкият Веноушек.

Той е на 8, когато, възкачени на сталинските танкове, комунистите заграбват властта и приказката за човешката любов свършва. Не, не свършва изцяло - неговата любов си остава. Срещу нея обаче се изправя стената на отровната комунистическа омраза. Още като юноша Хавел, от чието семейство веднага е отнета цялата собственост, работи като помощник в химическа лаборатория и учи вечерно училище едновременно. После властите не му разрешават да запише хуманитарна специалност в университета, затова следва икономика, но я зарязва скоро. Хваща се на работа като сценичен работник и учи задочно театралния факултет на пражката Академия за изпълнителски изкуства. През 53-та година Театърът на балюстрадата, където Хавел работи, поставя пиесата му „Градинско парти”, в една поредица за театъра на абсурда. Следват „Меморандум” и „Растящите трудности на концентрацията”. През 68-ма „Меморандум” е поставена и в известния ню-йоркски The Public Theater, където само година по-рано е световната премиера на мюзикъла „Коса”. Но докато известността на Вацлав Хавел по света расте, пиесите му са забранени в родната Чехословакия, а той самият е затворен зад нейните строго охранявани граници.

Превод: Мисля, че всички ние сме длъжни да опитваме да променим нещата и тези, които казват, че отделният човек не е способен да промени нищо, само си търсят извинение – това са думи на самия Хавел, казани в един документален филм за него.

Сигурен съм, че е мислил така и в началото на 68-ма, когато е изхвърлен от театъра и отива да работи като хамалин в пивоварна. Там обаче се ражда сюжетът на една от най-знаменитите му пиеси - ”Аудиенция”. Аудиенцията всъщност е обикновена среща между работник в пивоварна и неговия началник смяна, който е сътрудник на органите на сигурността, получил задача да пише доноси за работника си. Двамата се напиват до синьо и началникът, който все пак е човек със съвест и не иска да пише доноси, признава драмата си. А после нещата отиват в естественото за комунистическите времена абсурдно развитие – началникът започва да предлага на своя подчинен сам да пише доносите за себе си, за да отмени него от тази отговорност. Какво да ви кажа – мнозина живяхме в това, Хавел го описа истински.

Това е Джоан Бейз, която в Прага пее прочутата си песен „Ние ще надделеем”. Само че пее 40 години по-късно, в чест, а не по време на самата знаменита Пражка пролет, когато се разбра, че социализъм с човешко лице е непостижим. Няколко месеца по-късно, изоставени от Запада и смазани от брежневските танкове, много чехи емигрират. „Не може всичките 14 милиона да си тръгнем и да оставим страната празна” – отговаря по-късно Хавел, когато го питат защо и той не е заминал. Така че – остава. И със своята последователност и твърдост, както и с писанията си, разпространявани чрез  „самиздат”, той се превръща в един от лидерите на чешката опозиция. Така се стига до 1977 година, когато чешките комунистически власти арестуват и осъждат членовете на прогресив рок-бандата The Plastic People of the Universe, Пластичните хора на Вселената. Момчетата са виновни за това, че свирят музика, която комунистите не одобряват и смятат за форма на съпротива срещу режима, като тази тяхна  песен от 1974 година, наречена „Токсика”.

И тогава Хавел, който принципно не харесва музиката на групата, но не може да се побере в кожата си заради наглостта на режима, създава прочутата Харта 77, която бележи най-активния период в дисидентската му дейност. „Ние никога не сме решавали да станем дисиденти – пише той по-късно. – Ние просто се превърнахме в дисиденти, без много да разбираме как, понякога се озовавахме в затвора, пак без да разберем как. Ние просто вървяхме напред и правехме нещата, които се чувствахме длъжни да направим и които ни изглеждаха достойни за правене, ни повече, ни по-малко”.

Харта 77 е документ, който разглежда лошото състояние на човешките права в Чехословакия, ясно отбелязва огромните проблеми във всички сфери – от правото на вероизповедание, до правото на свободно изразяване на мнение и категорично посочва основната причина – пълното подчинение на живота в страната на волята на комунистическата партия. Хартата бързо се превръща в широка гражданска инициатива, но авторът и, Вацлав Хавел, е вкаран в затвора. При това не веднъж, а няколко пъти. Как става така ли? Ами пускат те в даден момент, защото всъщност няма за какво да те осъдят и веднага пак те вкарват. И пак. И пак. Три пъти за общо пет години. Само комунистите могат да измислят такава безумна форма на наказание за нищо и да продължават да настояват, че все пак те са правите, честните, моралните, принципните. Пластични хора – както пее ранният Франк Дзапа с групата Velvet Underground, песен от която чешката банда заема своето име и група, която твърде много напомня за по-късната чешка Velvet Revolution, Нежната революция.

Превод: Пластични хора, трябва да си ходите – пее Франк Дзапа.

И те донякъде си отиват. До голяма степен си отиват след Нежната революция. Чехия не е България, нали? На 29 декември 1989 година затворникът на комунистическия режим Вацлав Хавел е избран за президент. „Олга е против, казва, че ще се разведе с мен” – твърди Хавел. Не се развежда. Жената, на която той пише от затвора прочутите си „Писма до Олга”, жената, с която живее цели 40 години, умира няколко години по-късно. Не се изпълнява и половината от друга прогноза, свързана с президентството на Хавел: Може би ще е скучно, но поне ще бъде нормално – смятат по-младите чехи. И – да, нормално е, но изобщо не е скучно. „Когато за първи път влязохме в двореца „Храдчани”, той напомняше замъка на Кафка” – спомня си Ева Кризеова, политически съветник на Хавел. Много бързо обаче нещата се променят, живият дух на двореца, пък и живият дух на цяла Чехословакия започва да се връща. 

На гости на Хавел започват да пристигат известни хора от цял свят – като се започне от Мик Джагър, та се стигне до Далай Лама. Прага бързо се превръща в своеобразен политически и културен център за страните от Централна и Източна Европа. Хавел повежда страната към членство в Европейския съюз и НАТО, работи за възраждане на гражданското общество. Той е пацифист, но подкрепя въздушните удари срещу Милошевич и войната срещу режима на Саддам. „Не бива просто да наблюдаваме диктаторите” – това е незабравимият му аргумент на пацифист. Най-голямото разочарование на Хавел беше разделянето на Чехия и Словакия. Всъщност утехата е, че с мъдрия му и компромисен подход тази трудна раздяла не предизвика криза, както стана на много други места. Но, разбира се, щом се набърка в реалната политика, дори морален авторитет като Хавел срещна и противници, макар че тяхното взаимно несъгласие никога не се превърна във взаимно  неуважение.
През декември 2011 година Вацлав Хавел, човекът, изпушил през живота си тонове цигари, си отиде от този свят, покосен от рак на белия дроб. Сега чакаме да видим колко време ще му трябва, за да напише Небесната Харта за правата на човека и да реализира Нежната революция там, горе.