Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Великите европейци - Джефри Чосър

„Когато той се роди, Англия имаше език, след като умря, тя вече имаше и литература”. Всеки писател по света би искал това да са думи, написани за него - но само на един е дадено. Казва се Джефри Чосър и отдавна не му пука кой какво казва за него, защото от цели 613 години лежи погребан в „Ъгъла на поетите” на Уестминстърското абатство в Лондон. Защо не лежи в някой ъгъл на катедралата в Кентърбъри, която обезсмърти в знаменитите си разкази, не е ясно. Но ако трябва човек да избира - и Уестминстър не е лошомясто.

Когато с благи дъждове април

бе мартенската жажда утолил

и беше влял във всяка суха жила

на пролетта живителната сила,

когато духна топлият зефир

и оживя задрямалата шир

от кълнове и слънцето начена

да преминава вече през Овена,

а птичките изгубиха съня си

(за песните им дните бяха къси

и сърчицата им се разтуптяха),

тогава много хора закопняха

смирено да поемат в дълъг път,

на славни мощи да се поклонят.

И тръгнаха от Норфолк и от Съри

към древната обител в Кентърбъри

Така, с описание на деня вторник, 16 април, започват прочутите „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър. Твърди се, че когато накараш учениците задължително да прочетат тази книга, те започват с неудоволствие и свършват с възторг. Не знам дали е така. Но знам, че приживе Чосър е известен повече като начетен и интересен светски човек, дипломат, обиколил Европа с различни мисии и способен държавен служител, отколкото като велик поет, който превръща простонародния тогава английски в английския, който оттогава насам постепенно завладява света. И нарежда английската литература някъде в редиците на Данте, Петрарка и Бокачо.

Като споменах прочутата древна обител в Кентърбъри, накъдето през една луда пролет се отправят героите на Джефри Чосър – ето и малко исторически и географски бележки за онова време и място. След битката при Хейстингс през ХІ век норманите на Вилхелм - или Уйлям - Завоевателят превземат Англия. Тук те се смесват с датските викинги, завладели голяма част от страната преди това, както и с основното население от англи и брити, които пък още по-рано са завладели местните келти. Така постепенно се ражда онзи микс от хора, мисъл и чувство, който по-късно се оказва люлка на империализма, люлка на демокрацията и родина на много велики човешки постижения. Познатото ни днес Обединено кралство обаче до към ХІV век е по-скоро френска провинция. В нея официален език, езикът на двора, е френският, книгите се пишат на френски и латински, а английският е само за простолюдието. При това английски, чието звучене няма нищо общо със сегашния език, с който всички така сме свикнали. Ще се убедите веднага, ако чуете как звучи на средноанглийски същото това начало на „Кентърбърийски разкази”, което вече ви прочетох:

Ето, това е езикът, на който говорят героите на Чосър и разказват знаменитите си истории, докато извършват своето поклонническо пътешествие. Не само по онова време, а и досега, катедралата в Кентърбъри е най-значимият религиозен и духовен център в Англия. През ХІІ век четирима рицари на крал Хенри ІІ убиват там архиепископ Томас Бекет. Той е в остър конфликт с краля по темата за правата и привилегиите на църквата, заклан е, но е канонизиран три години по-късно, а разкайващият се Хенри превръща катедралата в център на английското християнство. Да се поклонят на светите мощи на Томас Бекет, всяка година в Кентърбъри се стичат тълпи поклонници и молители. И Чосър взима сюжета си от това поклонничество, като подбира представителна извадка от хора с различни професии, социален статус, образователно ниво, събира ги на едно място в страноприемница край пътя и ги оставя да разговарят помежду си. Така те непринудено, по-добре, отколкото на изповед, разкриват пред нас, невидимата публика, себе си и света около себе си, своите радости и надежди, своите слабости и възходи. Амбициозната задача далеч не е завършена. От онези 120 истории, които Чосър планира да разкаже чрез героите си, той успява само с 24. Но картината и така е доста пълна, а книгата остава безсмъртна. По технология тя в известен смисъл прилича на бокачовия „Декамерон”, но с много различен аромат на разказа, прилича и на средновековното френско фаблио, но изградено с толкова английски герои и сюжети, че връзката остава незначителна подробност. В същото време книгата е толкова чосъровска, че чак до Шекспир - три века по-късно, в английската литература няма нито един поет, който дори да я доближи по значимост и популярност, с други думи – Чосър си остава единствен крал в замъка на словото.

Джефри Чосър, познат и като „бащата на английската литература”, е роден в Лондон, вероятно през 1340 година. Думата „чосър” идва от френски и означава „обущар”. Ако е имало обущарство в рода обаче, то е в далечното минало. Семейство Чосър не е аристократично, но е от високите нива на буржоазията и твърде богато. Фамилията има имоти и върти търговия в Ипсуич, а в Лондон баща му е голям търговец на вино. Майка му пък има наследство от 24 магазина в столицата. Смята се, че Джефри получава добро образование по езици, философия и други науки в училището към катедралата Сейнт Пол, но това не е сигурно. Със сигурност е документирано обаче, че като тийнейджър той е назначен за паж на графиня Елизабет де Бърг, съпруга на Лайънел Антверпенски, херцог Кларънс, втори син на крал Едуард ІІІ. Тогава Стогодишната война между Англия и Франция вече тече. Никой не знае, че тя е стогодишна, пък и тя не е точно стогодишна, но така или иначе – като младеж Джефри заминава с патрона си за континента, участва в обсадата на Реймс и е пленен. За свободата му французите искат откуп от цели 16 лири. Самият крал Едуард ІІІ се включва в приятелската група, която събира солидната за времето сума и Чосър се връща в родината като герой. В следващите години той пътува из континента – не е ясно дали с кралска мисия, дали като поклонник по свети места, дали и двете. Връща се, учи право в Лондон и през 1366 година се жени за Филипа Роет, рицарска дъщеря и придворна дама на кралица Филипа д`Авен. Балдъзата му Катрин пък по-късно става съпруга на Джон Гонт, херцог на Ланкастър, трети син на крал Едуард ІІІ, който до края на живота си остава приятел и покровител на Джефри Чосър. През 1367 година Чосър вече официално е член на кралския двор, пътува с различни мисии в Европа и се смята, че при една от тях се запознава лично с Джовани Бокачо и Франческо Петрарка, с които си говорят най-вече за литература. Някой смятат, че заради ранните си литературни творби и преводи, други – че заради някакви успехи в мисиите, но през 1374 година Джефри получава завидна награда от крал Едуард ІІІ – той постановява да му се изплаща „галон вино дневно до края на живота му”. Само да уточним – това означава около 4 литра и половина. Дневно.

Цял живот Джефри Чосър неизменно служи на короната. Той е дипломат, шеф на митницата в лондонското пристанище, мирови съдия в Кент, депутат от Кент, кралски секретар по строителството, който надзирава ремонтите на двореца Уестминстър, църквата Сейнт Джордж, замъка Уиндзор, както и строежа на лондонския Тауър, накрая се оттегля на по-спокойна, но не и синекурна работа като заместник шеф на кралските гори и градини. Междувременно той превежда много книги, главно от  латински и френски и сам започва да пише. Сред най-известните му творби са историята за Троил и Кресида, сюжетът на която взима от „Метаморфози” на Овидий, както и „Кентърбърийски разкази”. Смята се, че той започва да пише разказите някъде около 1380 година и спира да работи по тях десет години по-късно. Макар едва на 50, твърде уморен е вече. Тази възраст сама по себе си е доста почтена за онова време, а Чосър живее още поне десет години. Умира неясно от какво, но се смята, че това се случва на 25 октомври 1400-та. Поне така пише върху гроба му. Джефри Чосър е първият английски поет, положен в онзи край на Уестминстърското абатство, който по-късно става известен като „ъгълът на поетите”. Датата на смъртта не е сигурна обаче, защото надгробната плоча е гравирана стотина години по-късно, след като в Англия влиза печатната машина на Гутенберг и знаменитите  „Кентърбърийски разкази” се превръщат в истински бестселър. Англия вече има литература.


БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Кристина Ляхтова с изложба "Животът е танц"

Кристина Ляхтова е ландшафтен архитект по образование и художник, който рисува с неудържима страст! Рисуването преоткрива преди около десет години и от тогава не спира да твори. Участва в множество съвместни изложби с други артисти.  Обича да рисува с масло и обожава техниката с шпакла.  “За мен е много важно в една картина да има послание! Да..

обновено на 16.06.24 в 09:38

Ден на доброволците на Алея на книгата от "Пловдив чете"

Днешната неделя е последният ден на тазгодишната Алея на книгата, но фестивалът „Пловдив чете“ продължава до сряда, 19 юни. Програмата днес минава под знака „Ден на доброволците“.  В литературен кът към  Алеята на книгата  в 10,30 часа ще има спорт, игри и четене с „Клуба на добротворците“. В 15,30 под надслов „Четем на глас“ ще е разговорът защо..

обновено на 16.06.24 в 09:26

„Градът празнува Операта“ в Пловдив с виртуозния Васко Василев

В Пловдив ще се проведе празничен гала концерт „Градът празнува Операта“със специалното участие на виртуозния цигулар Васко Василев. Проявата е на площад „Централен“, входът е свободен. Събитието е кулминация на честванията, посветени на 70 годишнината на Опера Пловдив. Концертът със солисти, хор и оркестър на Опера Пловдив ще бъде дирижиран от Якопо..

обновено на 16.06.24 в 09:26

Преге - предаване за света на книгите, 15 - 21 юни

В предаването за книги на Радио Пловдив на 15.06. 2024 бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Георги Райчевски. Този шарен Пловдив. Роман хроника. 266 стр., ок. 4А, Хермес, 2024. Райнер Мария Рилке. Дуински елегии (поетическа версия на Кирил Кадийски) 152 стр., ок. 5А, Колибри, 2024. Кевин Бари. Нощен ферибот за..

публикувано на 16.06.24 в 09:20

В "Срещите" за войната и мира

В далечната 1932 г. Айнщайн в писмо пита Фройд защо човечеството не може да се избави от обречеността на войните.  Фройд се учудва защо ученият толкова много се възмущава от войната и отговаря: "Та, тя - войната, изглежда природно заложена, добре обоснована биологически, на практика почти неизбежна". Но завършва писмото си така: "Всичко, което..

обновено на 15.06.24 в 10:11