Антикварят Александър Алексиев: Паметта е възкресение

Имал идея да се направи Музей на българската фотография. Сега се радва, че това се популяризира. И цитира Богомил Райнов: "Няма мое и твое – всичко вече е принадлежало някому".

Александър Алексиев е припознал за своя мисия „да издирва, изследва, обнародва и дарява част от духовните жалони на националното ни достойнство“.

През 80-те години в Русия на аукцион закупува за 80 рубли една от първите си китайски миниатюри на оризова хартия. 

„Произведения върху хартия или платно, или една бронзова пластика например, са вторични суровини, които сме призвани да превърнем в първични, тоест в национална памет“, пише неотдавна той.

В ученическите години го наричали "подвижната библиотека", по-късно „подвижният музей“. „Винаги имам в себе си, в чантата фотографии и някакви документи, лупи и фенерче. Те са ми много необходими за изследване, защото купувам, хора ме срещат, и на улицата купувам неща“, разказа Алексиев. 

Светското отмива вечната памет

Спасението е от забравата, защото паметта е възкресението, подчерта той. „Светското малко измива тази вечна памет, защото това са корените на нацията. Ако няма хора като нас, без да парадираме, ние сме неколцина души, които спасяваме и от кофите. В дъжд архиви съм спасявал, изхвърлени на улицата, да речем на Боян Болгар.“

„Тия неща са част от корените на нацията. Когато изтръгнеш корените, няма какво да дава плодове“, смята Александър Алексиев. Трябва да го направим с оцелялата съвест, убеден е антикварят. И дава пример с публикувани от него снимки на Ботеви четници.

Малцина са будните българи, допълни колекционерът, който не обича Деня на будителите, защото за него „всеки ден е Ден на будителите“.

Печатът на Колю Фичето като от провидението идва за 200-годишнината му, обясни още Алексиев пред "Хоризонт". „Аз съм го нарекъл лъчезарният рапсод на българското Възраждане. Той строи много мостове. И джамии строи. И храмове строи. Велика работа. Самоук майстор.“

Алексиев е родом от Стефан Караджово, родното село на Караджата – първото село, което след Освобождението получава българското си име. И вероятно не е случайно, че тъкмо той открива ножа на Стефан Караджа и го подарява на Националния исторически музей.

Без дълготърпение нищо не става, признава още художникът, докато говори за своята мисия. Запитан каква е цената на постоянството днес, Александър Алексиев отговаря, че това обръща инерцията, с която сме свикнали. „Не съединението прави силата, защото можем да се съединим и да оберем банка. Съединението в името на доброто – това е вече нещо друго. В единението е силата.“

"Гербът на нашата държава никой не ви го обяснява какво е. И хералдиците даже не го знаят. Той е клетката на обществото, сиреч семейството: мъжки, женски лъв и в малкия щит в средата мъжкият продължител на рода. Това е същността. Това е тайният смисъл на герба. Това е същинският замисъл“, разплита нишките на символното колекционерът. 

В опит за замеси духовния хляб на гостуването си в „Нощен хоризонт“ Александър Алексиев разказва и за символиката на нощвите – свещено за българското семейство корито от габър, което се прави от цяло дърво, в което се меси хлябът, а по-сетне са слага и просфора.

„През нощта втасва хлябът. И затова вероятно се покрива с един месал. /…/ Нощвата се предава от баща на син. Това е много важно – това е родословието. Това се сътворява само от мъж, но жената меси там хляба, който е свещен – тялото Христово“.

"Пантеон на Българското Възраждане" - непоказвани фотографии

Предстои откриването на фотоизложба „Пантеон на Българското Възраждане“ съвместно с научния архив на БАН по повод 150 години от учредяването на Българското книжовно дружество в Браила, съобщи още колекционерът. След това изложбата ще гостува в Столичната и Националната библиотека и в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ще пътува и в страната.

Посетителите ще видят принт-изображения на големи табла с размер 1 на 0.70 м - фотографии на позабравени, знайни и незнайни будители от миналото.

Необходим е специален фонд за спасяване на архивите

„Не става нищо с трици. Трябва да има фонд някакъв. Да бъде корпус за бързо реагиране. Когато има някъде да се спасява архив, имаме печат, имаме автомобил и се отива и се спасява архивът. Защото хората не искат понякога да даряват. Искат да вземат някой лев, наследниците. Аз половината неща съм ги купил от наследниците – на Добри Чинтулов, на Йоаким Груев, на Стефан Бобчев изхвърлиха в кофите нещата. Аз съм ровил в кофите да ги извадя. /…/ Навсякъде могат да се открият фотографии – и на битака, и по кофите, в провинцията – пълно е по селата, в изоставени къщи. Просто трябва да се вземем в ръце, за да съберем тези зърна светлопис.“

„Ето, пред мен е снимката на Димитър Горов – банкерът на хъшовете и брат му Атанас Горов.  Димитър Горов дава 1875 година, когато е в затруднено положение, на Христо Ботев и Стефан Стамболов да издаде първата им стихосбирка. След Освобождението този човек остава с три гроша и казва на жена си: „Ето ти три гроша – да ми запалиш свещичка на гроба. Това ли е нашата родина?“

„До ден днешен така има професори, които ровят в кофите. Къде сме ние? Това ли ни е пристрастието към нашата история – ние да ги фетишизираме за един ден, на празниците, да откриваме бюст-паметници? Всеки ден трябва да е тази почит.“