Българското дисидентство беше по-силно от това в Полша, Унгария, Чехословакия

На 26 октомври около 10 часа сутринта група членове на „Екогласност“ се срещат на ъгъла на улиците „Георги Раковски“ и „Патриарх Евтимий“, за да отидат за стативите, масичката за подписи и материалите. По това време на мястото пристига микробус „Чавдар“, от който слиза цивилен мъж и ги предупреждава да се насочат към Южния парк, където според писмо № 94-А-64/25.Х.89 г. от кмета на София Стефан Нинов е мястото за провеждане на „паралелни“ мероприятия по време на ЕСОС (Екофорума).

Спомените на активистите

Хора, които са участвали в акцията разказват:

"26 октомври е една от важните дати за демократизацията на България, за началото на пътя от тоталитарно общество към една демократична държава."

"Конфликтът в "Кристал" даде гласност на протестите и на дисидентското движение в България."

"Това беше началото на успешната гражданска активност. Няколко седмици подред ние събирахме подписи на "Кристал", ние, от "Екогласност". Доста добре вървеше,  като се има предвид какви времена бяха. Хората подписваха и всъщност до края на акцията ние събрахме над 11 000 подписа." 

"Тази акция беше както екологична, така и политическа. По време на подписката там непрекъснато имаше хора от Държавна сигурност, които ни заснемаха с камери. На 25-ти те започнаха по-активни действия да ни прогонят от това място."

"Бяхме бити, бяхме бити не особено страшно. Можеше да е по-лошо разбира се, но си спомням примерно как, като ни нахвърляха в автобусчето, Сашо Каракачанов изкрещя: "Не бийте жените", защото беше видял как удрят Николина Николова."

Силата на българското дисидентство

Д-р Димитрина Петрова, бивш депутат от Великото народно събрание, защитник на правата на човека, бивш изпълнителен директор на "Тръст за равни права", неправителствена организация в Лондон, е участвала в тази акция.

"Биячите, да, те са по-ясни. Едно нещо не мога да търпя на този свят - властите да бият хора и по този начин да им смачкват достойнството и правата. Този бой, за мен това беше много страшно, аз поне понесох много бой и никак не мисля, че беше малко или несериозно. От мен се сипеха удари и ритници от всички страни, двама якички ме хванаха под мишници и ме завлякоха", коментира пред "Хоризонт" Димитрина Петрова.

Българското дисидентство беше сравнително по-силно от това в Полша, Унгария, Чехословакия, смята Димитрина Петрова:

"В България комунизмът като строй беше по-легитимен, повече се ползваше с едно одобрение. Той нямаше тази легитимационна криза от толкова рано, както в другите средно европейски страни. Какво значи да си дисидент в Полша през 80-те години - цялото население симпатизира на "Солидарност". Но сравнете Северна Корея, какво значи да си дисидент в една страна с много здрав, силен, легитимен режим, който се ползва все пак с някакво одобрение? В този смисъл, това да си дисидент в България е нещо, което е повече акт на противопоставяне и се иска повече смелост и по-висока лична цена да се плати, защото повече се различаваш от другите. В този смисъл аз твърдя, че дисидентството в България беше по-силно отколкото в други средноевропейски комунистически страни и това тепърва ние трябва да го оценяваме и се гордеем с него."