Д-р Любка Любенова е майсторка на везбата и на совалковата дантела

Д-р Любка Любенова отделя всяка свободна минута от тежкото си ежедневие на художествените занаяти и казва, че това е нейното лечение от стреса: 

„На всяка моя пациентка бих казала, че това е опит да спася душата си от напрегнатото ежедневие. Тези две години ми беше много тежко. Това е моят опит да търся мигове на щастие в миговете на болест, на тежките неща, които понякога трябва да кажа на пациента, и когато правя нещо с ръцете, душата почива. Арт терапията много помага“. 

Лекарката е превърнала хобито си в обществено полезно занимание и е привлякла малки и големи в сдружение „Седянка“, като е един от учителите по совалкова дантела. Традициите са ни спасявали и затова трябва да бъдат продължени, разказва д-р Любка Любенова и споделя за новото си увлечение в приложните занаяти: 

„Тази година аз съм в друго амплоа. Обикновено или бродирам, или правя калоферска дантела, тази година съм ви показала, че съм и тъкачка. Между калоферската дантела и тъкането има нещо общо – прави се със совалки. Явно совалката е тази, която ме насочи към един невероятен човек, който стана мой учител. Първо опитах да тъка черги, чанти, раници, но мисля че всичко това беше подготовка към това, че аз всъщност искам да тъка тънки тъкани и направих една малка колекция от шалове. Като идеята ми е по-нататък да направя още по-тънка тъкан като на бабите ни. Аз още не съм достигнала това съвършенство на бабите ни“, каза за БНР Любка Любенова. 

А шаловете на общопрактикуващата лекарка от Велико Търново са толкова ефирни, сякаш са листа на цветя или пеперудени крила. Шаловете на д-р Любенова са и поетични, а в тъканите си лекарката влага обичта на душата си: 

„Толкова много ги обичам, че не смея да си ги сложа. Интересно е, че докато ти тъка, всеки шал, докато го правя, си мисля, че това е най-доброто, което излиза под ръцете ми. Като стане готов, много време прекарвам да му се наслаждавам и започвам следващия, който се оказва, че е най-доброто, което ще направя, и мисля, че така всеки път имам провокация отново и отново. Измислям им имена, хваля се на приятелките си, вкъщи ги показвам и им казвам, изиграйте швейцарски часовник да поцъкат малко. Доставя ми огромно удоволствие, само така си почивам“.

„Слънцето, като си излиза, е розово. Това пък си мислех, че е морето. Различни сплитки съм използвала. Всички са с тънък конец направени. Докато го тъка си мисля за това точно – за лавандуловото поле, как ще цъфне лавандулата, какво е за мен и всеки път се получава различно. Накрая като го погледна си казвам – тръгнах с една идея, нещо съвсем различно се получава, но крайният резултат прилича. Далеч съм от истинското, все търся големия майсторлък, не съм още там, имам още какво да уча. Имам още какво да направя и ръката се научава с правенето“, допълни за "Хоризонт" Любенова.

„Много е полезно това за децата – да се научат, че ръката трябва да се учи да прави нещо, да се развива мозъкът. За жените в зряла възраст – пак. Мозъкът има нужда от това, да прави нещо и да усеща удоволствието от направеното“.