Коментар на Петър Волгин: Опасно е да управляват аматьори

Опитвайки  да прикрият управленските си дефицити, тези хора постоянно демонстрираха една доста инфантилна увереност в собствените сили, постоянно повтаряйки мантрите, че „всичко е точно“, „всичко е прекрасно“, „няма никакви проблеми“ и че дори и да има, те ще бъдат решени в най-скоро време. Ей така, с едно щракване на пръстите. 

Когато по подобен начин се държи подрастващ тийнейджър, това е разбираемо и дори е симпатично. Но когато такова поведение показват хора, намиращи се на „попрището жизнено в средата“, и заемащи важни държавни постове, работата никак не е добра. Твърде притеснително е, когато във властта се настанят хора, които нямат никакъв управленски опит и никакви познания за политиката, а на всичкото отгоре смятат, че всичко знаят. Да, те ще се провалят бързо. Само че големият проблем тук е, че провалът на политиците аматьори, завлича в бездната не само тях, а и цялата държава. Защото бъркотията, която са успели да сътворят за краткото си пребиваване във властта, има дългосрочни последици. И от нея ще си пати цялото население. 

Има един сигурен белег, който отличава слабите политици. Те не признават грешките си. Търсят причините за провала винаги в другите и никога в себе си. Да сте чули от ръководителите на ПП признание дори за една мъничка грешчица? Не сте. Няма и да чуете. Най-голямата самокритика, на която са способни, се изразява във фразата „за съжаление, имахме проблеми с комуникацията“. Преведена на човешки език, тези думи означават следното – ние направихме чудесни неща, никой друг преди нас не е направил нещо толкова хубаво, обаче за жалост, не успявахме да ги обясним добре, чутовни резултати постигнахме, но не ни разбраха.

На мен пък ми се струва, че ние българите не сме чак толкова загубени, колкото се опитват да ни изкарат умнокрасивите политици. И че ако те действително бяха направили чудеса, ние със сигурност щяха да видим и оценим подобаващо подобни усилия. А не видяхме и, съответно, не оценихме такива усилия, поради една проста причина – нямаше такива. 

За времето, в което управляваше, партията, кълняща се, че ще извърши кардинални промени, всъщност не промени нищо от съществуващото до този момент. Статуквото каквото си беше, такова и си остана. И може би така е по-добре. Представям си какви поразии щяха да сътворят жадуващите промяната, ако имаха подобна възможност. Само един пример давам. Арестът на Бойко Борисов, Влади Горанов и Севдалина Арнаудова  беше замислен като техният абсолютен триумф, като окончателна победа срещу престъпното статукво. А какво излезе на практика? Станахме свидетели на един грандиозен управленски провал, който вместо окончателно да дискредитира, събуди за нов живот ГЕРБ. 

В началото беше смешно, но после взе да става тъжно да гледаме как управляващите постоянно търсеха виновника за неуспехите си извън себе си. Инфлацията, разбира се, била привнесена, а всички политически проблеми, включително и свалянето на кабинета били предизвикани от г-н Путин и г-жа Митрофанова. Ако не били тези лоши хора, всичко щяло да бъде прекрасно. Да, може би някой неориентиран жълтопаветник /терминът е на г-н Христо Иванов, лидер на „Да, България“/ ще приеме това обяснение. Но за нормалните български граждани то със сигурност не звучи сериозно. Когато едно шестгодишно дете счупи скъпата фаза, първата му защитна реплика е „Ама то така си беше!“. Но когато по същия начин се държат хора, натоварени с управлението на държавата, положението става сериозно. И колкото по-скоро бъде прекратен този експеримент, толкова по-добре. За всички ни.