"След края на историята" с Александър Сивилов: Червеното копче на Чърчил

Напредъкът на британските ядрени изследвания се вижда още през 1932 г., когато учени в Кеймбридж успяват да разцепят литиеви атоми. През март 1940 г. други британски учени стигат до извода, че е възможно създаването на атомна бомба. След допълнителни изследвания са изготвени два доклада, които също стигат до извода, че е възможно тя да бъде създадена в рамките на две години. Създаден е специален отдел наречен „Тюб алойс“, който се заема със задачата. През лятото на същата година британското правителство предлага на американците да обединят усилия, защото осъзнава, че не разполага със средствата, за да завърши бомбата. Истинското сливане на научните изследвания става едва през август 1943 г., когато на конференцията в Квебек американския президент Рузвелт и британския премиер Чърчил подписват специален договор.

Британският принос за проекта „Манхатън“ и създаването на атомното оръжие се оказва много значителен, защото те са доста по-напред в своите изследвания. В комбинация с избягалите от нацистите еврейски учени от Германия и цяла Европа, през 1945 г. оръжието е завършено. На 6 и 9 август две бомби политат към нищо не подозиращите Хирошима и Нагасаки в Япония.

Краят на войната се оказва и край на „сърдечното сътрудничество“ между бившите съюзници. Напрежението нараства не само между Москва и западните страни, но и между Лондон и Вашингтон. За известно време Уинстън Чърчил излиза от центъра на водовъртежа на британската политика и тясно се свързва с американската. Скоро му се отдава шанс за реванш и той се връща на Даунинг стрийт 10. С него се връщат и имперските амбиции на Британия, но половината свят вече има нов господар – САЩ.

Студената война показва новите реалности – тайната на ядреното оръжие дава монопол над световната власт на президента Хари Труман поне за няколко години. СССР и Сталин, независимо от огромната си конвенционална военна мощ, много внимават в своите стъпки срещу бившите съюзници, защото се страхуват от атомния Армагедон.

Американските политици бързо разбират какво имат в ръцете си и президентът подписва на 1 август 1946 г. документ, с който слага край на научното сътрудничество с британците, без да им бъде предадена цялата информация и ноу хау. Документът влиза в сила от следващата година, но истински общи изследвания практически няма още от лятото на 1945-та.

Лондон възобновява своята ядрена програма на 8 януари 1947 г. В началото на 1949 г. британците получават предложение от САЩ да им бъдат дадени няколко бомби за защита на острова, ако спрат собствената си научна програма. Естествено те отказват. През септември същата година СССР успешно взривява своята РДС-1 на полигона в Семипалатинск. Британците усещат, че вече са държава „втора ръка“ и ускоряват програмата си още повече. Изказването на Уинстън Чърчил се оказва вярно. На 3 октомври 1952 г., в лагуна на островите Монте Бело британският флот взривява първата си атомна бомба, която се намира на борда на кораба Плим. Още три години ще трябват, за да могат Кралските военновъздушни сили да получат и първите бомбардировачи, които да носят наистина атомните бомби. Така Британия става третата държава, която създава свое ядрено оръжие.

През 1960 г., при управлението на Шарл де Гол във Франция ще бъдат успешно изпробвани и първите френски атомни бомби. Четири години по-късно и режимът на Мао Дзедун в Китай успява да се сдобие с такава военна технология, независимо от разрива със СССР, който временно е замразил технологичната програма.

Днес възможността да унищожат света имат девет държави: САЩ, Русия, Англия, Франция, Китай, Индия, Пакистан, Северна Корея и неофициално Израел. Появата на атомното оръжие и борбата за придобиването му се оказва ключов фактор за световната политика. Който има тези бомби, има и самостоятелност и независимост.

Борбата за ограничаването на заплахата от пълно унищожение започва още през 1955 г., когато на 9 юли в Лондон е произнесен манифестът на Алберт Айнщайн и Бертран Ръсел. Те призовават световните лидери да търсят мирно разрешаване на проблемите и да спрат въоръжената надпревара. По-късно и от другата страна на желязната завеса Андрей Сахаров, който сам участва в създаването на ядрени оръжия, успява да убеди съветското ръководство за договори за ограничаване на атомната мощ.

Седемдесетте и осемдесетте години на ХХ век карат политиците да тръгнат в тази посока под натиска на световното обществено мнение и движение за мир. Днес, толкова години по-късно, цялата тази борба и история изглежда като напълно изтрита. По време на управлението на Доналд Тръмп, САЩ се отказаха от част от договорите за контрол върху ракетното въоръжение. Само преди дни Владимир Путин обяви, че спира участието на Русия в договора за контрол над стратегическите нападателни въоръжения. Той упрекна Запада, че не дава възможност за реципрочни проверки за контрол. Тъжното е, че тези документи в повечето случаи са двустранни и дори в момента засягат само Москва и Вашингтон, а всички останали практически могат да правят каквото си поискат.

Войната в Украйна ни вторачи в копчетата на Путин и Байдън, а какво би станало ако някой още по-побъркан стигне до ядрено куфарче, някъде в Индия, Пакистан, Пхенян или Тел Авив? Не е ли време всички да спрем да викаме за победа и да започнем да викаме за мир и край на войните преди да е станало прекалено късно?!