"По ръба" с Калина Андролова: Куфарна антиселекция и прегрупиране

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Коментар на Калина Андролова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

През последните няколко години се оголи една явна истина, България не е демократична държава от западноевропейски, англосаксонски, скандинавски, или дори централно - или южноевропейски вид. Не можем да се сравняваме даже и с гръцките ни патриархални съседи, управлявани от няколко редуващи се политически фамилии. В България нямаме реални демократични отношения, които обичайно са продукт на меритокрацията, система на равните възможности, в която се просперира съобразно интелигентността, способностите и таланта, а не по линия на връзките, произхода и котерийната или пък партийната принадлежност. Държавата ни е в състояние на пълно разлагане. Нито една институция не работи по смисъла, който е вложен в нея.

Точният израз на обществения модел, в който съществува държавата ни, е диктатура на олигархията, маскирана като някакъв вид недоразвита, но все пак уж демократична форма. Олигархията постепенно взе надмощие над политическите форми и започна да назначава властта и практически да притежава държавата. По върховете на държавното управление се избутват единствено хора с доказани възможности за компрадорски практики. Състоянието, което изглежда като пълен хаос, и което аз многократно съм наричала именно „хаотизиране“, всъщност съдържа много здрава логика. Всичко, което считаме за дразнеща некомпетентност, е съзнателно прицелване. За да може олгархията да осъществява своите вертикални хранителни вериги, контролирайки потоците на обществения ресурс, тя методично лансира груба антиселекция на кадри в управлението като министри, ръководители на държавни дружества, шефове на агенции и др. Единственото и най-важно качество на тези целево назначени хора е, че притежават безскрупулност да подписват неизгодни за държавата договори, да източват публичен ресурс в полза на фирмите на олигархията и да получават в отговор съответното възнаграждение. Олигархичният режим у нас е като октопод, който обхваща всички части на живота ни. Относно всеки министър или шеф на ключово дружество обществото вече си задава основателния въпрос – на кого е човек, кой му дърпа конците, колко са платили задкулисните играчи, за да бъде назначен и т.н. В България няма логика на конкуренцията, състезание между професионалисти, знаещи и можещи. В България има конкуренция на слугите, на носещите куфарите. У нас стойността на министрите, на управленците идва от това кой е техният кукловод, колко силен в олигархичната прослойка е той! Затова произвеждаме и тази ужасяващата незаинтересованост на нашите властимащи за последствията от управленските им действия.

Силата на една държава идва от концентрацията на различни видове капитал – на човешки ресурс и физическа сила, на инструменти за принуда (армия, полиция), на икономичски капитал, на научен, творчески, информационен и културен капитал и пр. Културата е обединяваща, това са кодовете, които формират националния характер. Какво ще се случва с държавата в бъдещето, става ясно от ресурса, който властта отделя за образование. През системата на обучение държавата моделира формите на мислене, менталните структури и вгражда в индивидите националната идентиченост в такава дълбочина, че по-късно върху тази основа се изгражда нуждата от грижа за общността, етноса, изгражда се способността да бъде защитавана родината. Затова първата крачка към разграждането на една държава е демонтажът на образованието – изваждането на патриотично-историческите смисли за принадлежност и въвеждането на универсализъм, разглобяване на националното и смилането му в глобалната доктрина, която винаги звучи симпатично – човекът, гражданин на планетата.

В този смисъл някои фактори с голяма мощ, независимо дали от другата страна на океана или от другата страна на материка не се смущават да работят с олигархични модели, защото всяка местна олигархия задвижва най-естествено разпадането на държавността. Наблюдаваме, казано по-грубо, съучастничество на външните фактори към употреба на вътрешната олигархия за целите на наднационалния капитал (например източване на последните останали активи основно в енергетиката), за геополитичски цели или за цели, свързани с надзорния глобален капитализъм, тоест цели за контрол върху територии, които за да не се обиди населението все още се наричат държави. Ако направим разлика между власт и държава, ще видим, че в България има твърда власт, но тя не е организирана точно като държава с всички елементи на държавността, включително и разделение на властите. Това е псевдодържавна организация на властта под надзора на българската олигархия. Властта се обменя между няколко котерии, които управляват по закона на шайките, а държавните институти са просто декор, който маскира пълното отсъствие на държавност. Затова „държавата“ отдавна не изгражда граждани у нас. Тя създава човешки материал за котериите или формира лумпени, ядосани от своите невъзможности.

Компрадорската власт за разлика от националната власт се занимава с експорт на национална сигурност. Именно затова подчертавам, че олигархичният модел, който разгражда националната власт, всъщност е удобен за превръщането на коя да е държава просто в територия. Компрадорщината търгува с националните интереси. Затова повечето действия, които лишават държавата ни от активи, се случват със съдействие отвън и с олигархична алчност отвътре. Всичко, което се случва, изглежда неадекватно в очите на малкото останал мислещ нормалитет. Но всъщност средствата, а именно антиселекцията на некомпетентни хора по върховете на управлението, отговаря на целите, които разграждат основите на държавата. Повечето партии са пробити и не реагират със съпротива, а влизат в колаборация. Във всяка партия олигархията е разположила свои клиенти, а някои партии изцяло са проекти на олигархичните конструкторски активности. След дълга война, която завърши с отстраняване на главния прокурор, най-накрая българската олигархия излъчи редовен кабинет по пътя на вътрешно-олигархичното договаряне. Примирието обаче е само временно, защото олигархичните котерии не могат да живеят в мир много дълго, те имат антагонистични интереси. Кабинет има, но какво от това?! Куфарната антиселекция на българската олигархична менталност продължава и тя методично унищожава държавата, която искаме да имаме.