"След края на историята" с Александър Сивилов: Уроците от Септемврийското въстание

Преди 100 години България стига до основата на своята студена гражданска война. Пътят към нея е дълъг. С националните катастрофи, с разстреляните ранени войници по време на войнишкото въстание и идването на власт на разярените селяни водени от Александър Стамболийски. После 9 юни, който му коства глава. Кулминацията на този сблъсък става Септемврийското въстание. То е моментът, в който останалите в страни от конфликта разбират, че за тях няма друг изход. Днес историята на въстанието и събитията около него се превръща в поредната тема за разделение. Пренаписването на разказа, който е създаван през последното столетие продължава и до днес. Щеше да е много хубаво да може сто години по-късно да осмислим събитията безпристрастно, но се оказва, че това явно е невъзможно. Падането на социалистическата система ни даде възможността да се доберем до много нови документи и доказателства за събитията. Те биха могли да ни доведат до една история на помирение. До една история, която изтрива границите, които разделят обществото ни вече един век. Реалността ни е различна. Заради това ще си позволя да ви разкажа моята гледна точка за събитията.

9 юни 1923 г. се появява неочаквано. Превратът е неизбежен, заради засилващия се терор на БЗНС над всички политически противници. Традиционните партии разбират едно. Тъй като нямат подкрепата на обществото заради войните и разрухата, която са причинили, единственият начин да се върнат на управленските лостове остава насилието. Армията и дружините на ВМРО свършват мръсната работа на политическия елит.

В този момент комунистическата партия се оказва разединена. Веднага след преврата старата гвардия, в лицето на Димитър Благоев обявява, че това, което става е вътрешна борба между буржоазията. Заради това официалната партийна позиция е да не се помага на земеделците. Обикновените членове на БКП сами усещат каква е ситуацията и заради това се впускат стихийно в редовете на оранжевото юнско въстание. Наистина, новата власт първоначално се опитва да привлече на своя страна комунистите, като просто не ги закача. Скоро нещата ще се променят. Когато новините за сблъсъка стигат до ръководството на световната комунистическа партия, наречена Комунистически интернационал, се появява и другата позиция. Борещите се за световна революция комунисти разбират, че на демократичното развитие на българското общество е нанесен много тежък удар. Те определят ситуацията след деветоюнския преврат като разгром за лявото движение. По това време основната теза, която води Коминтерна е свързана със съюза между работници и селяни, а той в България се проваля. БКП продължава да мисли за мирно участие в политическия живот, но правителството има други идеи. Още в средата на юли до началото на август започват тежки репресии срещу комунисти и земеделци. В централата на Комунистическия интернационал в Москва спорят германски и съветски комунисти за бъдещето на българската революция. Тогава нашите представители Васил Коларов и Георги Димитров осъзнават, че момента за общи действия и запазването на властта подкрепяна от обикновените българи е отминал. Васил Коларов се завръща в страната в началото на август и се опитва да убеди ръководството на партията за създаване на общ блок със земеделците и борба срещу новото правителство. Репресиите срещу обикновените хора карат БКП да стигне даже по-далеч от директивите на Коминтерна. Решено е да бъде подготвено въоръжено въстание. Споровете в комитета на партията са много ожесточени. Димитър Благоев е тежко болен и не може да защити позицията си за неутралитет, а Тодор Луканов се не успява да увлече останалите. Тук огромна роля изиграват побоищата и кражбите при хайките за оръжие и съпротива по селата. Документите за тях са много и са издавани още през 60-те и 70-те години на ХХ век, но днес просто няма кой да ги чете. Отчаянието сред обикновените българи нараства неимоверно. Правителството разбира за подготвената акция и още на 12 септември около 2000 души от ръководството и активистите на партията са арестувани. Реакцията на Коминтерна и БКП е неочаквана. Те решават въпреки това да действат. Идеята е да се подпомогне готвената за ноември революция в Германия.

На места заради ударите на правителството въстанието започва да избухва стихийно. Първи въстават на 13 и 14 септември в село Мъглиж. На 19 и 20 септември въстава Стара Загора. По същото време се надига и Нова Загора. Прехвърлените от бургаско войски се справят със зле въоръжените въстаници сравнително бързо. На 23 се надига и северозападна България, където е щаба на въстанието. Превзет е град Фердинанд, днешна Монтана, Вършец, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. В дунавския град уличните боеве продължават три дни. Въстанието бушува и в много други райони на България. Съотношението на силите и битката са неравни. Армията и доброволческите части се разправят с въстаниците в рамките на седмица. Създадените шпицкоманди започват терор повсеместно. Коларов и Димитров позорно напускат страната. Броят на участниците във въстанието и жертвите след него и до днес е спорен. Едно нещо се знае със сигурност. Не става дума за един или двама души, а за хиляди. Хиляди българи, които са толкова отчаяни от управляващите и политическия елит, че вземат в ръка оръжието и излизат, за да защитят правото си сами да управляват държавата си. Излизат срещу тези, които незаконно узурпират властта.

Днес твърдят, че за да се спаси демокрацията е било нужно да бъде свалено демократично избраното правителство. Днес се твърди, че за да бъде спасена демокрацията е бил нужен 9 юни. Датата, която докарва до властта поклонника на фашизма Александър Цанков. Човекът, който създава Закона за защита на държавата. С този закон в последствие ще бъдат изтребени хора като Гео Милев и Йосиф Хербст, а българското общество ще бъде потопено в своята кървава, студена, гражданска война. Ще мине през набучените на колове глави на партизаните, девети септември и лагерите на социализма, за да стигне до днес – отново разделено. Сто години по-късно отново сме изправени обикновените хора срещу безскрупулната самозабравила се политическа класа. Трябва да помним 23 септември, за да не бъдем победени както тогава и да изгубим още веднъж възможността да имаме своята демокрация и единство.

* Това е лично мнение на автора и не отразява позицията на БНР