„Тракарт“ представя "Училището" от Начо Христосков

Премиера на книгата „Училището“ от Начо Христосков ще се състои в Културен център „Тракарт“. Романът е разказ за обречеността на всички, замесени в „каузата” за съвременното бъргарско образование, в което властват Правилникът, разпоредбите и всемогъщата Директорка. Учителите мълчат и се страхуват, учениците виждат всичко.

„Училището може да ги подчини, но дали ще успее да смаже критичността и несъгласието?  Дали не е училището във вашия град?...“, пита авторът. 

Критиката определя книгата като хроника на опитите ни като общество да заживеем нормално. И на неуспеха ни. Пътищата и безпътиците на новия български свят, отразени в една от най-важните му единици – училището.  Романът, издание на „Летера“, е спечелил конкурс по програма „Култура“ към Министерство на културата. 

Премиерата е от 18 часа.

Еди-кое си училище, в еди-кой си град... В него всемогъщата Директорка царства безпощадно, край нея кръжат послушната Помощник-директорка и подмазвачът Младия информатик... Тук властват Правилникът и разпоредбите, които Директорката може да извърта така, че нищо да не попречи на кариерата й... Пък и Депутата, Кмета и Инспекторката са нейни хора... Учителите мълчат, слушат и се страхуват...

Отвъд служебните маски всеки има своята човешка драма, с която се бори или примирява. Или се опитва да прикрие...

Учениците виждат всичко. Училището може да ги подчини, но дали ще успее да смаже критичността и несъгласието?...

Еди-кое си училище, в еди-кой си град... Дали не е училището във вашия град?...

НАЧО ХРИСТОСКОВ е завършил българска филология. Работил е като нощен възпитател, организатор в сферата на културата, билд-редактор, организатор маркетинг и реклама, преподавател. От 1992 до 2001 г. е бил директор на издателство "Христо Г. Данов", Пловдив. Бил е безработен и преди, и след 10.11.1989 г. До 1990 г. не му е издавана книга. Автор на книгите: "Дъх на ягоди, полъх на любов и телеграма" (сб. разкази, 1990), "Подхвърлянето" (роман, 1995), "Слънчевото куче" (новели, 2000), "От пролуката до гроба" (сб. разкази, 2010), "Разкази за Иван" (сб. разкази, 2013), "Последното писмо до Бог" (сб. разкази, 2013). Участвал е в Международни писателски срещи в Германия, превеждан е на немски език. Живее и работи в Пловдив, председател на Дружеството на писателите в града.

В романа се задават тревожни въпроси за състоянието на днешното ни образование. Драматизмът у героите, пластичността на изказа и четивността на текста събуждат болка и омерзение, но и съчувствие към истинските учители и ученици. Умело използваната „аз“ форма на повествование (разказът се води от името на двете главни героини, единадесетокласничката Ани и учителката Шаранкова) придава особена изповедност на този роман.

                                                                                                                                           Проф. ХРИСТО ТРЕНДАФИЛОВ  

Новият роман на Начо Христосков е оздравителна вивисекция на съвременното българско училище. Той бе обсъден в ръкопис от литературното студио в ЕГ „Пловдив“. Развълнува учениците и предизвика дискусия. А не е ли това най-важната задача на един текст?

                                                                                                                                                ПЕТЪР КРАЕВСКИ – поет, белетрист, сатирик  

„Училището“ на Начо Христосков не е просто драматичното разнищване на родната образователна система, обръщането ѝ с хастара навън, надничането отвъд стените на Институцията – в конфликтните светове на човеците в нея. Романът е раздиращият вик на хората в омагьосания кръг на българското училище, разпнато между властови облаги, лични интереси и нестихващи болки. „Училището“ е разказ за обречеността на всички замесени в „каузата” за образование, за всепрераждащия се цинизъм, за претръпването. Там обаче Начо Христосков обрисува и спасителната лодка на надеждата, плаваща сама и малка, но така неподатлива.

Авторът създава и цялостна картина на днешното ни общество – без свян показва всички зависимости, неспособности, търсения. Заровени в тинята на корупция, малоценност и страх, хората се обезчовечават, огрубяват и завещават това на тези след тях. Училището е просто поредният орган в метастазите на болестта. Йерархичността на разпада започва от чистачките, за да стигне до директорката, въплъщаваща цялата порочност на битието ни. Там всяка мъждукаща светлинка на съпротива се премахва, всеки зародиш на противопоставяне трябва да абортира, за да не наруши тираничната хармония. Човечността е ненужна слабост, пукнатина в стената от цинизъм, която трябва да бъда замазана, дори на цената на смъртта.

„Училището“ е преди всичко роман за поколението, което беше осъдено да наследи старите страхове, колебания и невъзможности. За поколението, което избра да се случи онлайн, защото никой не искаше да го разбере. Погълнато от злободневие, обществото обрече това поколение на отчаяно себедоказване, на маловажност. Учениците в тази книга на Начо Христосков отказват да тръгнат по конвейра на еднаквостта и примирението, отказват да станат част от света на възрастните, защото го виждат в цялата му грозота и чиновническа самотност. Децата не искат да пораснат, не трябва да пораснат. Но трябва да емигрират. За да се самосъхранят, за да не изгубят чистотата си, за да останат Надеждата.

Този роман е хроника на опитите ни като общество да заживеем нормално. И на неуспеха ни. Пътищата и безпътиците на новия български свят, отразени в една от най-важните му единици – училището. Романът на Начо Христосков е важен. Той регистрира още един етап от общото ни съществуване. Дано да не е последният.

                                                                                                                                                      ИЛИЯ ДИМИТРОВ