В историята не всичко трябва да се повтаря

Защо любовта на българският избирател към всяко правителство трае от 14 месеца до две години и доколко актуална е тази  максима днес - в силно неравновесна политическа и икономическа среда? За предопределеността на националния  ни характер и солената цена на политическите грешки - разговор с историка д.и.н. проф. Милко Палангурски, който  започва с отговор на въпрос за  пазеното в историята професионално знание, свързано с Илинденско – Преображенскотот въстание в деня, когато се отбелязват 119 г. от избухването му.  

"Винаги съм давал пример с Илинденското въстание, че то е добре подготвено - най-масовото в българската история, с най-много поставени  цели и въстаници, но на практика не роди нищо, за разлика от Априлското въстание, което беше много по-малко по обхват и с много по-малко участници, но създаде българската  държава. Т.е. в историята не всичко трябва да се повтаря. Илинденско-Преображенското въстание трябваше да повтори ситуацията от 1976, но нито възможностите, нито условията на нацията и страната бяха такива". 

По думите на проф. Палангурски, в търсенето на решения на политически проблем винаги трябва да се внимава за начина, средствата и времето, с които да се съобразят действията, а не да се повтарят  вече проиграни  в историята идентични начини за решение на въпроса.

"Документите от онова време сочат, че тогава цяла Европа от Русия до Лондон  ни казваше  да не правим въстание, но ние решихме да го направим. Разминаването между желанието и реалността води до тежки разочарования".

Проф. Палангурски  бе категоричен, че днес отново сме влезли в безкрайния цикъл от малки  нетрайни парламенти и министерски съвети, а с въвеждането на идеята за служебни кабинети като гаранция за изборния процес, броят им ще расте още повече и продължителността им ще падне и под една година.

"Обикновено правителствата започват с някаква програма, която трябва да докаже несъстоятелността на предходното управление и се занимават с това около година и половина, докато и те отново тръгнат по улея на разочарованието. Българските политици не научиха нищо ново и нищо старо не забравиха, нито ще научат. Явно, капацитетът на т.н. политически елит в България е на толкова ниско ниво, че понякога се чудя защо образователната система функционира".

Като пример за класически български парламентаризъм, проф. Палангурски посочи съществуващия в началото на 20 век, когато населението 90% е било неграмотно, но достатъчно грамотно, за да може да функционира парламентарната система без тежки сътресения, без изборни измами и когато политическите формации са се борили за всеки глас и  никой от управляващите не е успявал да мине 50%. 

"След Първата световна война нещата се обръщат и започваме да казваме три неща: Властта използва сила, Изборите са фалшифицирани, Има много нарушения и всеки до днес споделя тази мантра. "Така стигнахме на 20-та година от прехода, когато имахме 10-12% недействителни бюлетини, което го е нямало и в неграмотна България". 

По думите на проф. Палангурски, българският избирател е склонен винаги да търси нови фигури, нова панацея, нови лица, смятайки, че извън политиката живеят някакви честни и невероятно кадърни хора, каквито няма в политическия живот. "Не, те са си в политическия живот, където не всеки иска да ходи, но за да отидеш в тази система, трябва да имаш и известно дебелокожие, за да можеш да издържиш на всякакви нападки". 

Като прогноза дали ще успеем с поредните предстоящи избори и по време на война, проф. Палангурски заяви: "Гледайки състава на четвъртото служебно правителство, то е направено малко така, сякаш да чака Червената армия на Варненското пристанище".

Интервюто - звуковия файл: