Подир сянката на кондора с Изабела Шопова

„Подир сянката на кондора" е най-новата книга на Изабела Шопова и разказва за едно епично, двумесечно, кошмарно-комично, 6 000-километрово пътуване по гръбнака на Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. Без маршрут, план и резервации. А както бързо става ясно – и без адекватна подготовка. Смелият пътешественически екип се състои от майка и дъщеря, и двете известни с огнен балкански темперамент и несъкрушим източноевропейски инат, както и с противоположния си подход към предизвикателствата на живота по принцип, и пътуването в частност.

Изабела Шопова беше гост в предаването на Радио Варна за култура „Гравитация нула“. Светлана Вълкова разговаря с нея:

Изабела Шопова отново от другия край на света - във Варна, в родния град. И разбира се с нова книга на Алея на книгата - „Подир сянката на кондора”. Отново бурни пътешествия, както се случва постоянно в твоя живот. Докъде беше това пътешествие? И с какво се различава от всички останали, описани в книги?

Всички по-сериозни, ангажирани пътешествия, са излезли в книги. Аз всеки път се заричам, че не, край, повече няма да си причинявам това да пиша книги, и дъщеря ми се подсмихва ехидно и казва: „Да видим”. И накрая става така, че се ражда нова книга. Това пътешествие беше до Южна Америка. Но не е целият континент Южна Америка, защото и двете с дъщеря ми не можем да преодолеем страха от игли и комари. И двете неща са антагонистични. Ако не си направиш ваксинации, рискуваш много тропически трески и болести. Единственото спасение от тях е да си направиш половин дузина различни ваксини, на което ние просто не се решихме. И установихме, че може да се пътува из западната част на континента през всички останали държави, освен Бразилия. И така някак спонтанно решихме какъв да е маршрутът. Освен това се оказа, че единственият директен полет от Австралия, където ние живеем, до Южна Америка е от Сидни до Сантяго. И това някак си предреши посоката и донякъде маршрута. Купихме си билети също от Богота в Колумбия до Европа, за да минем през България и да се видим с близки в края на пътешествието.

Това беше още през 2018, когато още не бяхме чували за Ковид, не знаехме, че един ден ще има такива жестоки ограничения и социално дистанциране. Бях попрочела по форуми, книги четох доста за Южна Америка и там всички говореха колко е лоша хигиената, как човек винаги трябва да си носи от тези дезинфекционни гелове за ръце. Та и на нас оттам ни остана навикът. Не винаги има вода в Андите. Ние пътувахме предимно през една много високопланинска пустиня, където водата е изключителна рядкост. Там има места, където не е валяло от векове, където цели поколения местни не са виждали облак, не знаят какво е дъжд. Водата е изключително ценна, не винаги е чиста. Това беше едно от другите предизвикателства на пътуването. Трябваше да третираме водата, която пием, с таблетки. Не можехме да консумираме храната, ако е пипана и не е прясно сготвена пред нас. Ограничавахме се само с такива плодове, които можем ние да си обелим, за да са чисти, защото не искахме да си добавяме към другите приключения и гастроентерологични преживявания.

Свръхекстремно преживяване...

Абсолютно. Аз не бях подготвена. Признавам си. И донякъде това е и темата на книгата, как още от втория ден, буквално в мига, в който напуснахме цивилизацията на столицата Сантяго, изведнъж се сблъскахме с една реалност, която е толкова различна, толкова далечна от нашите представи. Просто едно предизвикателство, което ни показа отново колко различен е светът, колко е голям, колко различни са другите хора и как трябва да сме по-отворени и да приемаме, че нещата могат да се правят и по друг начин, не както е при нас.

Ти казваш, че си много организирана, подредена. Съвсем целенасочено ли това пътешествие не беше подготвено предварително?

Да, това беше условието на дъщеря ми. Аз обичам да пътувам с нея и всеки път пътуването ни се превръща в една тиха война между нас двете, защото аз обичам всички да ми е подготвено, а пък тя обича да импровизира. Чувства го като някакво лично насилие, ако имаме предварително програма и аз започна да я ръчкам от сутринта: „Хайде, ставай, защото имаме да ходим на сто места, а слънцето се е вдигнало нависоко”. Тя иска да има свободата да си изпие кафенцето, да реши, че е в добро настроение и тогава да решим къде да ходим. И за да тръгнем заедно, това беше условието. И аз реших, че това ще бъде едно интересно предизвикателство за мен да се науча да съм по-толерантна, да опитам различни неща. Приключението беше невероятно.

Сблъскахме се първо с височинна болест. Аз бях чела за височинната болест, представях си, че това засяга хора, които катерят Хималаите. Ние започнахме много екстремно с прекосяването на границата между Чили и Боливия на 5000 метра с автобус. И аз си казах: „Е, какво толкова”. Чела съм, хората се оплакват от главоболие. Не можеш да правиш физически усилия. Ама какво физическо усилие е да си седиш в автобуса и хората да те возят?! Обаче още първият ми сблъсък беше просто толкова шокиращ. На границата трябваше да слезем от автобуса, да си дадем паспорти, документи. В момента, в който ни проверяват документите, ни дават една банка, в която трябва нещо да попълня. И аз грабвам химикала, намирам едно местенце, където да се скрия от вятъра, защото там всичко беше много примитивно, няма сгради, условия. И започвам да пиша, обаче се оказва, че не мога да прочета бланката, изобщо една дума не мога, не знам какво се изисква в тази бланка. И си казвам: „Боже, какъв е този език, който никога не съм виждала?!”. Но нали аз все пак малко понаучих испански. И питам едно момиче от нашия автобус: „Извинявайте, какъв е този език? Как го четете? Какво е това?”. И тя казва: „На английски и на испански е бланката.” Добре, тези и двата езика би трябвало да мога да ги прочета. Гледам и пак не мога. И тя разбра, че имам проблем. И ми казва: „Това е просто декларация, че не носите забранени стоки през границата. Напишете си само името. Подпишете се отдолу. И това е”. Супер. Започвам да пиша и не мога да напиша първата буква, защото си давам сметка, че не знам какво трябва да напиша. Не мога да си спомня нито как се казвам, нито как да си напиша името. Това е недостигът на кислород от височинната болест. При което аз гарантирано всеки път, на всяко място, където бяхме на над 3000 метра височина, си губех напълно способността да мисля, да говоря, изпадах в едни такива състояния на тежка паника, забравях в този конкретен момент, абсолютно забравях, че съм с дъщеря ми. Почувствах се абсолютно сама. Над мен е само Космоса, защото там си толкова високо, небето е в един тъмен, почти черен цвят. Само слънцето блещи над нас като някаква чужда звезда. Около нас е абсолютно чуждоземна пустиня. Край мен са някакви хора, чийто език изобщо не разбирам. И аз си представих как там ще останат костите ми да се белеят, перчемът ми ще се ветрее вовеки, а другите хора ще си пътуват весело и свободно...

Какво видяхте? Сигурна съм, че страшно много неща, но най-впечатляващите?

Мачу Пикчу и Куско бяха в центъра на програмата ни. И двете сме запалени любителки на археологията, древните цивилизации. Бях чела много за Куско и трябва да призная, че реалността просто ме срази. Изобщо не очаквах, че цивилизацията на инките е толкова величествена. Смазващо е усещането, че дори за един съвременен жител на 21-ви век това, което те са имали и са постигнали преди толкова векове, е толкова впечатляващо. Невероятно красиво. Не знам с какви думи да го препоръчам на всеки, който може да го види. Друг момент, който беше невероятно красив и за който не бях подготвена, беше Галапагоските острови, където отидохме само за два-три дни. За тези два-три дни видяхме всичко. И костенурките, и чинките, и акулите, и тюлените, и пингвините. Гмуркахме се. Галапагоските острови са буквално раят на земята. От всички райове, които все търся и все развенчавам по света, този е наистина най-красивият, защото е недокоснат от хората.

Разкажи ни за този митичен кондор. Такова е и заглавието на книгата - „Подир сянката на кондора”.

Кондорът е уникален вид. Андският кондор живее само в Южна Америка. Обитава много много високите части на Андите. Изчезващ вид е. Но той е изчезващ от няколко милиона години. Според учените е бил много по-голям някога и се е хранел с тези огромни животни от мегафауната, която е съществувала на континента. С изчезването на мегафауната е започнало всъщност и постепенното западане и на кондора. Хората допълнително са допринесли за това, защото са го изместили, изтикали от част от неговия ареал. Кондорът е толкова голям, че не може да излети по друг начин, освен като просто се отпусне във въздуха на възходящите въздушни течения. Ние имахме късмета, имахме щастието да видим кондори в естествената им среда, в Колка каньон. Това е един много дълбок каньон и долина близо до Арекипа в Перу. За да ги видим, трябваше да станем в два през нощта, да се качим в автобуса в четири, да минем пак един планински преход на 4700 метра. После автобусът слиза в долината, която е едно от най-красивите места на земята, които съм виждала. Невероятно зелена, пищна и красива. Там кондорите живеят по скалите и просто се спускат от гнездата, падат в дълбоката, черна бездна, защото слънцето сутрин още не е огряло. И ги виждаш как само хващат възходящото течение и се изкачват бавно, бавно, бавно. Минават буквално на нивото на очите в едни такива спирали. Не един, не два, бяха като кралска процесия. Един след друг, без да помръдват. Беше като благословия...

Какво търсиш ти в тези пътешествия за себе си?

Търся предизвикателство. Търся себе си. Търся алтернативи, преживявания. Опитвам се да опозная себе си, като се поставя в различни условия. Опитвам се също така да изляза извън зоната си на комфорт, като се сблъсквам с различни култури. Опитвам се да ги видя, да разбера тяхната гледна точка. Хората на различни места по света са развили съвсем различна философия и начин за справяне с предизвикателствата на живота, на околната среда. Виждат Вселената по различен начин.  

Още интересни истории на Изабела Шопова за пътуването и до Южна Америка може да чуете в звуковия файл: