Три събития от форума "БУНА" представят в Градската художествена галерия във Варна

Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, се включва в третото издание на форума за съвременно изкуство БУНА с представянето на проекти на концептуални артисти. В Галерията на ул. „Любен Каравелов“ 1 ще бъде разположена видеоинсталация на визуалния артист от Германия Лукас Рем, който разказва за зараждането на идеите за човешки права в Средновековна Европа. Там ще се състои и пърформанс на Ана Котар Шкаряк от Словения, зареден със социокултурни послания. В двора на Галерията - в градска озеленена среда, ще се разположи инсталация от огледални колони на българското студио “Simple Architecture”.

Вернисажът на трите проекта ще бъде на 5 септември, петък, от 18:00 до 20:00 ч., а на 7 септември, неделя, от 16:00 до 18:00 ще има разговор с Лукас Рем.

Артистите от БУНА в Градската художествена галерия - Варна:

Лукас Рем (р. 1989 г., Германия) е артист и музикант, базиран във Франкфурт, който работи в полето на нови и стари медии, пърформанс и пространствени инсталации, документално и експериментално фикционно изкуство. Неговите художествени произведения изследват условията и театралността на социалните структури, пост/трансхуманистични перспективи, въздействието на технологични и нематериални артефакти върху психиката и ролята на афекта.

Пространствената видеоинсталация „Ембрионални елементи на свободата“ използва социалните сътресения от ранния Ренесанс като отправна точка за наратив за масмедиите, властта и съпротивата, който надхвърля времето. Произведението реактивира и изследва митове, документи, революционни текстове и пропаганда от времето на Селските войни около 1525 г., поставяйки ги в безвременен контекст.

Памфлетът “12 селяшки статии” като ранна печатна продукция формира наративен и концептуален фокус: медийната революция на книгопечатането като „ново“ средство за комуникация по онова време и неговото влияние върху пренареждането на социалните властови отношения се съпоставя със съвременни политически събития като Арабската пролет и ролята на ранните смартфони и социалните медии. Междинни епизоди връщат разказа към двора на Бао Жен, превърнал се в герой чрез своята отдаденост на селяните около годината 1000 (паралелно с изобретяването на хартията и книгопечатането в Китай). Текстът и либретото за пространствената звукова композиция вплитат многоезични фрагменти: словесни сблъсъци между враждуващи фракции от Селската война, откъси от исторически хроники (”Спора за охлюва”, “Кървавото деяние във Вайнсберг”), протестни лозунги от Арабската пролет (предизвикана от тормоза над зеленчукопроизводител), текстове от сцени с Бао Жен в китайска опера и телевизионни сериали, както и писания на реформатори и политически революционери.

Ана Котар Шкаряк (р. 1987, Ново Место, Словения) е визуална артистка, базирана в Берлин, която работи в полето на рисунката, инсталацията и пърформанса. Нейната концептуално ориентирана практика изследва невидимите структури на грижата, майчинството и паметта в постсоциалистически и диаспорни контексти. Чрез наслагване, фрагментация и поправка тя размишлява върху емоционалния труд и наследените очаквания, които оформят личния и колективния опит. Завършила е специалности Съвременна рисунка и Арт педагогика в Университета в Любляна. Нейни скорошни изложби включват “Again and Again” (Roam Projects), “Cultural Loops” (SOV Gallery) и “Caution M/Other” (Kunstraum m3). Тя е носител на наградата “LJUBAW” на Ljubljana Art Week 2025, връчвана от “Etc. Magazine”.

„Кой се грижи за грижещия се?“ е пърформанс, който акцентира върху труда на грижата, насочвайки внимание както към социалните очаквания, така и към емоционалните измерения на този труд. По време на изпълнението се чете списък с около 300 отговорности, които обичайно се приписват на майките – задачи, вариращи от баналното до емоционално изтощителното. Едновременно с това асистенти разплитат нишки от плат, върху които са изписани въпроси – изрази на любов, разочарование, умора и устойчивост.

Тази двойна наративна линия противопоставя външните изисквания към грижата и вътрешното ѝ отражение, разкривайки често невидимия труд, който поддържа семействата и обществата.

Пърформансът черпи вдъхновение от анализа на Силвия Федеричи върху труда по грижата в рамките на капиталистическите икономики, където грижата е маргинализирана, тъй като не генерира икономическа печалба. Това системно обезценяване поддържа нейната невидимост и възлага непропорционално бреме върху жените. Чрез преплитането на критиката на Федеричи с дълбоко лични размишления, произведението съчетава теоретичен анализ и жив опит, излагайки на показ как структурните неравенства и емоционалното напрежение се пресичат в ежедневието на грижещите се.

Разплитането на плата се превръща в метафора едновременно за оголването на скритите напрежения и за отслабващата устойчивост на грижещия се под тежестта на непрекъснати очаквания. Въпроси като „Как да продължа?“, „Защо никога не съм достатъчна?“, „Коя съм аз отвъд тази роля?“ осветяват тихите борби и противоречия в сърцевината на грижата. Това не са просто лични питания, а системни – които карат зрителя да се сблъска с въпроса защо грижата остава невидима, неподкрепена и недооценена.

Грижещите се – особено майките – често остават сами да се погрижат за себе си, превръщайки грижата за себе си в още едно задължение в един вече претоварен цикъл. В крайна сметка творбата пита: Как ценим грижата – и как е възможно тя да остава толкова дълбоко подценена?

“Simple Architecture” е интердисциплинарно студио, основано от арх. Александър Йончев, базирано в София и Ница, което работи в пресечната зона между архитектура, дизайн и изкуство. Основано върху принципите на минимализма, студиото изследва как архитектурата и дизайнът могат да отговорят на сложността и динамиката на съвременния свят. От награждавани сгради до публични инсталации, тяхната работа превръща комплексни идеи в прости, но въздействащи пространствени изживявания. Вдъхновявайки се от миналото, “Simple Architecture” е посветено на създаването на произведения, които принадлежат на съвременния свят и гледат към бъдещето.

Един от най-старите жестове, с които хората са обозначавали границата между познатото и непознатото, е стената. Правата стена - линейна, солидна и абсолютна, е акт на противопоставяне на природата. В природния свят няма прави линии. В момента, в който се появи такава, тя разкрива наличието на човешки интелект и преднамереност. Стената разделя, прегражда, защитава. Тя е първият жест на архитектурата, както и първият жест на властта.

В контекста на съвременния свят символичният акт на разделяне претърпява радикална промяна. Физическите граници между обществата все повече губят своята сила и авторитет, а светът постепенно се движи към едно общо универсално общество. Стените, които някога сме изграждали, за да установим граници, да предложим защита или да ограничим достъпа, сега се заменят с невидими, често дигитални бариери. Разделението вече не е между тук и там, между нас и тях, а между реално и виртуално, присъствие и проекция, осезаемо и неосезаемо.

Инсталацията “Border Lines” представлява линейна подредба на пет огледални колони, разположени на равномерни интервали. Заедно те предизвикват идеята за стена, която обаче е фрагментирана и дематериализирана. Отразяващите повърхности поглъщат заобикалящото ги, размивайки разликата между обектите и околната среда. Докато зрителите се движат из инсталацията, те виждат своето отражение изкривено и клонирано, което наподобява раздвоените идентичности, които често съществуват във виртуалния свят. В епохата на хиперсвързаност и дигитална двойственост се появява нов тип граница: тази между реалното и виртуалното, между физическата ни същност и дигитално създадените ни личности. Вместо да блокира или да изключва, тази преграда отразява, изкривява и приканва към интроспекция, превръщайки се в тотем на прехода - граница, която поставя под въпрос не само къде се намираме, но и кои сме в епохата на виртуалните реалности.

Вместо да изгражда стени, инсталацията ги деконструира, оставяйки след себе си само вертикални фрагменти, като реликви от времето, когато границите са били физически, а идентичността - единствена. Творбата приканва посетителите да открият себе си не като статични същества в аналогов свят, а като променящи се присъствия, които навигират в сложния многопластов пейзаж на Общество 5.0.