„Революциите са последната възможност, която се е превърнала в единствена и е оставила след себе си руини и рани. Тя не е свобода, а необходимост и неизбежност. Преди първата революция от 1878 година се водят дълбоки спорове в самото революционно движение за това дали сме готови за свободата, която всяка революционност обещава? Тези спорове са се водили публично и емоционално между Христо Ботев и Любен Каравелов. Те продължават да се водят до днес.“, пише Тома Биков в книгата „Българските революции“.

"Контрареволюциите изграждат преди всичко пейзаж. В тяхната протяжност се разграждат и претопяват акцентите, които оформят революционната динамика. Издълбаните от революционните времена травматични граници върху тялото на българското културно пространство се размиват и обезличават. Революционните идеи, които са имали претенцията за универсалност, се локализират и приспособяват към българското усещане за неписана нравственост. Захвърлени на произвола на пространството, те губят своите начала и се банализрат като символи на отминалото време. Те не биваm демонтирани и унищожавани, а забравяни и обезсмисляни. Контрареволюциите са компромис между центъра и периферията, между глобалното и локалното, между предреволюционното минало и постреволюционното бъдеще. Този компромис е едновременно неудовлетворяващ и удовлетворяващ всички страни. Затова пейзажът на контрареволюцията е пъстър, но не и естетически издържан. В него съжителстват останки от мъртви времена, революционни порядки и постреволюционни перспективи". 

"Българските контрареволюции и краят на идеологиите", Тома Биков.