По пътя на ракията във Варненско

Понякога най-интересните истории се раждат далеч от големия шум — в малките села, където традициите още дишат, а хората говорят като от стари книги. Именно към такива места поемаме и ние, по следите на един занаят, който мирише на огън, плод и памет.

Каня ви на едно пътешествие, в което дъждовна Варна ни изпраща по пътя на ракията през селата Калиманци, Изгрев, Суворово и Чернево — по следите на старите казани, наследствените тайни и неповторимите аромати на старите традиции.

Калиманци – спомени за казана и история в кабинета на кмета

Дъждът се усилва, а улиците на Калиманци са безлюдни. В местния магазин – двама мъже под стряхата. Казват ми, че казанът вече го няма – стопанинът му е починал. Но ми посочват човек, който знае всичко за селото – кметицата Краси Янева, историк и етнограф по душа.

В кабинет си тя ми разказа за  миналото на Калиманци, за старите традиции и табиети. Час минава неусетно – а разговорът за ракията е само част от богатата история, която пази като наследство. 

Изгрев – ракията на бай Неделчо и леля Величка

В Изгрев настъпи същата дъждовна тишина. Кметският наместник Даниела Янакиева ни заведе при човек, който цял живот вареше ракия. Така се озовахме в дома на леля Величка и бай Неделчо Димитров — двамата на преклонни години, но с двор под конец и души топли като есенно слънце.

Бай Неделчо ме заведе в мазата — чиста като аптека. Бидоните бяха подредени като войници, инструментите лъскави, а джибрата — ароматна и жива. Разказа ми за гроздето, за сливите, за грижата към ракията. 

На тръгване ми казва: „Пак мини. Място за тебе винаги има.“ И точно заради такива моменти пътят си струва.

Суворово – майсторлъкът на чичо Пенчо

Край Суворово дъждът отстъпи. Пристигнахме при големия казан, но стопанинът му — бай Веждан — тъкмо тръгваше. Все пак ни заведе при човек, когото наричаше „по-голям майстор от мене“. Това беше чичо Пенчо Пенков.

В двора му, под навеса открих свят на инженерни хрумки и стари майстории. Чичо Пенчо говореше бавно, тежко и мъдро, както само казанджия с 20 години опит можеше. Разказа ми за ракията като за живо същество — за огъня, за медните казани, за „тънката работа“ и за касаплъците покрай казана.

Обещахме да се върнем — и за виното, с което беше спечелил местната награда за Трифон Зарезан.

Последната ни спирка беше Чернево. Тук казанът беше легенда — и съвсем различен от всичко, което бяхме видели. Отбихме се в местното читалище, а там секретаря Тодорка Монева, още един пазител на местната памет, ми разказа за традициите на преселниците от Беломорска Тракия и ме прати към модерната гордост на селото.

Казанът беше подреден като лаборатория: теракот, мека мебел, чистота и блясък. Посрещна ни Давид, само на 23 години, трето поколение казанджия. Времето на компютрите не го беше изкушило — избрал беше ръчния труд, огъня, наследството. Разказа ми спокойно, уверено и с ясното съзнание, че продължава занаят, който се учи цял живот.

Надявам се, че са ви харесали малките истории на хората, които ви разказах. Защото именно малките истории изграждат големия свят. Ракията беше само предтекст да вляза в домовете им, а истинската магия беше в думите, в спомените и в пламъка в очите им, когато разбраха, че някой иска да ги чуе.
Дъждът така и не спря, но в сърцето ми остана топлина – от гостоприемството, от разказите и най-вече от самите хора.