Доц. Александър Сивилов в „След края на историята“: Свободата, Санчо!

В началото на живота му нищо не говори за подобна трансформация. Той е роден в богато семейство на венецуелски юрист. Баща му е привърженик на левите идеи, но го води в друга посока. Записват го в Сорбоната, но Санчес напуска и заминава за Москва, където учи в Университета за дружба на народите. Несъгласието му с политическата ситуация както на запад, така и в СССР, довежда до това, че е изключен от висшето училище и е изгонен от Съветския съюз. Тук вече той се включва в борбата на палестинците и поема по пътя на радикалния, ляв терор.

Случаят на Карлос не е изолиран, а напротив - показва ни една история, която е много слабо известна на хората от Източна Европа. Западът много прилича на Източния блок, най-вече с липсата на перспектива за промяна., а когато мирните протести са разгонвани от полицията и властите, отчаянието взема връх.

През 1934 г. в Олденбург в Германия е родена Улрике Майнхоф. Тя е от заможно семейство, учи се отлично, завършва философия и социология в Марбург и в Университета в Мюнстер. Става един от най-обещаващите млади журналисти на Западна Германия и е главен редактор на списанието „Конкрет“. Омъжена е щастливо и има две дъщери. През 60-те години участва в протестите срещу правителството на Конрад Аденауер, което иска да допусне още американски ядрени оръжия в Германия. Нападението срещу левия студентски водач Руди Дучке я радикализира и тя заедно с Андреас Бадер и Гудрун Енслин създават Фракция Червена Армия. Групата им първо напада супермаркети и големи компании, но постепенно започва да сменя своите цели. Те се борят срещу присъствието на нацисти в правителството и икономиката на ФРГ, а после започват и атаки срещу американските бази в страната, както и срещу структурите на НАТО. Пикът им е през 1972 г., когато взривяват щаба на американските войски във Франкфурт, разузнавателни структури на САЩ в Хайделберг и седалището на дясната медийна група на Аксел Шпрингер в Хамбург. Групата е разкрита и първото поколение е арестувано. Като всички са затворени в строгия затвор Щамхайм, където трябва да изчакат процесите си и да излежат присъдите си.

На 9 май 1976 г. германските власти обявяват, че Улрике Майнхоф се е самоубила в килията си, като се е обесила. Роднините и приятелите ѝ не приемат разследването. На 18 октомври 1977 г. всички останали затворени членове на организацията загиват в Щамхайм, като отново е обявено самоубийство. Андреас Бадер и Ян Карл Распе са простреляни в главата, а Гудрун Енслин е обесена на решетката на килията, която се намира над три метра над пода. По-младите членове на Фракцията продължават с нападенията до началото на 90-те години.

Защо се жертват тези хора. Възможно ли е да са някакви сбъркани, комунистически зомбита? Вълци единаци, които искат да разрушат идеалното общество?

Историята ни показва друга картина. В Италия от средата на 60-те години действат Червените бригади, които единствено имат доказани връзки със службите на Чехословакия. В Испания по същото време има над 10 леви отряда, които се борят срещу диктатурата на Франко. В Белгия срещу структурите на НАТО воюват Комунистическите бойни отряди. Във Великобритания се засилва дейността на комунистическото крило на ИРА. В края на 70-те Аксион Директ започва борба срещу правителството във Франция. Леви партизански групи се борят в Португалия, а в Гърция и Турция се опитват да се противопоставят на десните военни диктатури. Ситуацията в Латинска Америка е подобна. През 1976 г. в целия регион само Венецуела остава извън хватката на диктатурите, а много от младите са принудени да започнат въоръжена борба.

Дори САЩ и Япония не остават по назад. През 1969 г. в Съединените щати от анти-военното движение се ражда Уедър Ъндърграунд, а същото се случва година по рано и в Япония, където се появява Японската червена армия. Всичките тези организации са анти-съветски, но търсят промяна на управляващата система. Въпросът е защо с оръжие? Няма ли друг вариант? За съжаление, днешната реалност ни показва, че да се промени олигархичната система е трудно. Независимо колко протестираш, дали правиш опити да спасиш плаж или планина, дали искаш правосъдие, статуквото изправя държавата срещу нейните граждани. Това се случва и през 60-те и 70-те години в т. нар. демократичен Запад. Политиката не допуска обикновените хора и много от младежите се радикализират. Стигат до там, че жертват живота си и този на своите съграждани в името на каузите, които считат за справедливи. Тъжното е, че демокрацията ни не е израстнала. Безизходицата днес вече накара хора да се самозапалват като протест, а крачката към терора е малка. Важно е да помним, че дори Че Гевара смята въоръжената борба за последния вариант, едва когато всички други средства са изчерпани.