Елка Няголова: Важно е да вземем завоя, без да обърнем колата на душата

"Парапет за душата“ – тази метафора се появява в не едно и две стихотворения на едноименната нова книга на Елка Няголова… Най-малко в поезията изреченото може да бъде тълкувано буквално, нали тя е изкуство на индиректното, често подсъзнателно внушение, също както и музиката; трябва да притежаваш слух, който да трепти на същата честота, като словото на поета. И въпреки всичко, влязъл в омагьосаната гора или в „тайната градина“ на Елка Няголова, в съзнанието ти се материализира гледка, усилена от реален световъртеж и сърдечен спазъм. Нещо повече – усещаш се да вървиш като по въже или по хлъзгава тясна пътечка на главоломна височина. И единственото, което те пази и задържа да не паднеш, е той – Парапетът за душата, който я огражда от бездната на Небитието“.

Това пише в послеслова към новата книга на Елка Няголова "Парапет за душата" редакторът ѝ Надя Попова. Търсенето на този невидим парапет е червената нишка в разговора на Светлана Вълкова с поетесата:

Защо душата има нужда от парапет?

Никак не е страшно ако залитнем физически и полетим към земята. Ставаш, изтупваш се, ожулвал си си коленете много пъти и това не е проблем, но когато душата падне, е вече съвсем различно усещането, чисто екзистенциално. Казват, че органът на равновесието е във вътрешното ухо, но аз си мисля, че, метафорически погледнато, органът на равновесието е в душата. В света, в който живеем, с всичките му изпитания, душата е тази, която има нужда да се хване за нещо, защото сме само човеци, не сме богове. От много време анализирам света, в който живеем, защото поетът прави това. Поетът не е занаятчия на думи, той се вглежда в душата на света и в собствената си. От много време насам споделям, че светът е болен, имайки предвид загубата на ценностна система, това, че човек  живее по-малко с душа и повече материално, както и фалшивите му стремления към кариера и пари. Сега съзнавам, че светът не е болен, а е смъртно болен и в тази ситуация още повече ни е нужно да потърсим парапета за душата. Навярно някои ще питат има ли такъв парапет за душата и ще кажат, че има, но той е индивидуален за всяка една душа. Това е така в детайлната част. Като погледнем света по-отгоре, ще си дадем сметка, че има една огромна вселенска колективна душа, която има нужда от здрав парапет. Имаме нужда от една здрава, устойчива подпора, от един парапет, който хем да е красив, хем да дава вяра и надежда занапред. Аз дълго време търся този парапет и намерих това, което многократно съм намирала. Дълго време живяхме с мисълта, че красотата ще спаси света, но се оказа, че красотата не спаси света. Разместиха се тектоничните пластове на човешките ценности и затова аз за себе си потърсих нов парапет. След като красотата не е могла да спаси света, то любовта, всечовечността биха могли да опитат.

Това е една трудна книга. Имаше ли много неща, които ревизирахте в светогледа си, в представата си за нещата?

Това не е ревизия, а просто следващата крачка, която направих. Човек крачи през живота, изучавайки го, разбирайки го. Мнозина си отиват от този свят, без да са го разбрали. Казват, че интуицията при артиста, при поета, е онази антена, която го ръководи в живота. Книгата не беше трудна, защото съм искрена в нея, защото съм аз. Трудно беше времето, в което тя се роди. Всички времена носят своите изпитания за човека, само че и във времето, както и в световните пътища, има виражи, завои и навярно сме точно в такъв вираж. Сега е страшно важно да вземем завоя, без да обърнем колата на душата. Стиховете в „Парапет за душата” не носят страха, не носят усещане за безпределен ужас от завоя. Те носят любов.

Казахте, че написаното се сбъдва. Кое от това, което написахте, искате да се сбъдне?

Всичко искам да се сбъдне, но главно да се сбъдне тази всечовечност, оцеляването на цивилизацията ни, тя да оздравее физически и душевно. Не гледам в себе си, гледам по-далече и ми се иска човечеството да погледне отвъд носа си, да има мир и разум. Имам едно стихотворение в книгата, което започва така: ”Спасявам се в този стих...”. Истина е, че поезията е един спасителен остров, в който се спасяваш, но погледът ти е далеч напред към другите. Тук погледът, концентриран в теб самия, не върши работа. Всъщност, тези дребни неща са един много здрав парапет.

Разкажете за структурата на книгата. Тя е в 5 цикъла, 88 стихотворения.

Понеже не съм издавала книга на български от 2017 г., са се натрупали много стихотворения. След безпощаден филтър от тях събрах само 88, които чрез тези 5 цикъла проследяват една нишка в съзнанието ми.

В „Послеслов за едно хвърчило” това е моето хвърчило. Това е един буквален образ от моето съзнание, спомен за моя татко, с когото всяка пролет от моето детство правехме хвърчило от вестник, който той много майсторски нарязваше и оцветяваше. Аз също се понацапвах. Давам си сметка, че аз съм още с това хвърчило и не съм кацнала и то ми е страшно нужно бащино наследство. То е възможността да погледнеш на света с други очи и от друга гледна точка. Това е цикъл със стихове за най-близките, за моето обкръжение.

Освен тези стихове има едни „Горчиви песни”. Така съм ги нарекла, защото са стихове за Отечеството. В това време, в което живеем, видях, че всеки се втурна да се прибира у дома. То е както когато малко дете падне, търси утеха в полите на майка си. Същото стана и с младите хора на България, които в тази страшна пандемична година се затичаха към своята майка - Родината. Това не са патриотарски стихове, а горчиви, дълбоко изстрадани песни.

Другите три цикъла носят имената „Призрачни лагуни”, „ Високосна любов” и „ Стръмни сезони”. Освен тези пет тематични части в книгата, съм направила още нещо за композицията. Извадих от дневниците си моите малки човешки открития, моите философеми на различни теми от живота. За първи път ги споделям в книга и ги посипах тук-там из нея, защото в тези дневникови форми аз съм без роля.

Цялото интервю на Светлана Вълкова с Елка Няголова можете да чуете в звуковия файл.

ЕЛКА НЯГОЛОВА е родена в Добрич през 1952 г. Филолог. Живее от години във Варна. Авторка на романа „Немите камбани”, както и на още 20 поетични книги, публикувани в България. Издала е още 11 книги в други държави – Русия (три книги), Франция, Украйна, Сърбия (две книги), Македония, Полша, Хърватия, Гърция. Носителка на национални литературни награди, сред които: „Южна пролет” – за дебют, „Изворът на Белоногата”- за цялостно творчество, Ботевата награда за поезия (на едноименното издателство), наградата „Мара Белчева”, първата носителка на Голямата награда „Дора Габе” – за цялостно творчество и др. Лауреат е на учредената в Полша международна литературна награда „Белият ангел на поезията”, както и на международни литературни награди в Русия, Сърбия, Латвия, Черна гора, Полша, Северна Македония, Великобритания, Република Сръбска и др. Носителка на Златен диплом в международното литературно движение „Золотой Витязь”- 2020. Поезията ѝ е превеждана на 20 езика. Самата тя превежда от 5 езика поети-класици и съвременни поети – главно от славянския свят.

Член на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Действителен член на Академията за руска словесност, на Академията на руската литература . Главен редактор на сп. „Знаци”.