Археологът д-р Васил Тенекеджиев: И ние сме откриватели, но няма нищо общо между Индиана Джоунс и нас

На ул. „Сан Стефано“ № 36 например, често минувачи решават, че „се рушат безценни римски зидове“. Всъщност при започването на разкопките там е имало малък двор. Непосредствено под повърхността му обаче са били запазени основите на две леки постройки от 60-те години на миналия век, а под тях масивни основи на къща от първата половина на същото столетие. На практика това са съвременни постройки, а не римски зидове, казват специалистите.

Археологът д-р Васил Тенекеджиев от Регионалния исторически музей - Варна обясни какво представляват тъй наречените „спасителни разкопки” в Архитектурен и археологически резерват „Одесос - Варна“. В него, според Закона за културното наследство, преди да се одобри архитектурният план на бъдещите сгради, задължително трябва да се извършат такива археологически проучвания.

Какво означава археологически резерват? Какво трябва да направи всеки, който притежава имот тук и решава да строи?

Във Варна и в други градове със стара история има зони, обикновено в централната част, които са със защитен статут, т.нар. резервати. Те могат да бъдат археологически или комбинирани – археологическо – архитектурни. В тях режимът на строене е доста строг, тъй като според закона трябва да бъдат извършвани археологически разкопки, които да предхождат всяка строителна дейност, включително и инфраструктурна дейност.

На практика обаче май не се получава точно така?

В интерес на истината в последните години все повече се приближаваме до изискванията на закона и това е доста добре. Във Варна например през последните десетина години има сериозна промяна в отношението, което за нас, археолозите е доста натоварващо, защото се налага да наблюдаваме много обекти, но пък от гледна точка на нашата наука това е чудесно, защото можем да проучим местата, на които се строи. А когато се открият наистина интересни старини, вече според предписанията на Министерството на културата те се защитават по различен начин.

Резерватът във Варна е доста голям – той обхваща Гръцката махала и прилежащите части, а буферната зона също е доста голяма, така че почти целият център е под наблюдение, когато става дума за строежи.

Кои са конкретните обекти, по които се работи?

Доста са, дори не мога да изброя всичките. Всеки от археолозите в музея наблюдава определен брой обекти. Аз лично съм ангажиран със зоната, близо до басейна на бул.”Приморски” - на ул.”Цар Иван Шишман”, на „Сан Стефано”. Но това не са единствените, които Регионалният исторически музей наблюдава във Варна.

Работата на подобни спасителни обекти е доста трудна в техническо отношение, защото се налага да копаем на дълбочина, която е от около четири метра. Всъщност от там надолу започват археологическите останки.

Защо толкова надълбоко?

Това е всъщност един много важен въпрос и искам специално да обърна внимание на него, защото именно тази дълбочина и тези насипи объркват минувачите, когато минат покрай обекта и видят какво правим. Нашият град е с много стара история, но той винаги е бил обживяван. Тоест винаги се е строило. Съответните сгради след известни години или векове се разрушават, а върху техните развалини се строи отново. Така се получава едно напластяване, което е доста голямо в града. Особено интензивно е обживяването през Османския период, през Българското възраждане и в годините след Освобождението. Тук трябва да добавим и още един фактор. След Освобождението, в края на XIX и в началото на XX век, градът се облагородява. Терените се изравняват, улиците се изправят, прави се много за урбанизирането на Варна в един вече по-модерен вид, и при тези дейности има едни допълнителни големи насипи, които се изсипват на определени места в старата част на града. Имайте предвид, че оригиналният релеф на града е бил доста по-неравен, с много повече дерета, с различни понижения на терена, долчинки и пр. Всичко това е изравнено днес и за нас, съвременните хора, това е странно, защото ние например познаваме центъра като равен терен, улиците са равни и прави, но всъщност преди на много места е имало дерета. Дори едно такова голямо дере е имало пред Икономическия университет. Можете ли да си представите? В наши дни това е там, където минава булевард „Цар Освободител”, едно супер оживено кръстовище. Тогава то е било дере и дори е имало мост. Подобни неравности е имало и на други места. Та всичко това създава едни големи изкуствени насипи. Те не само са големи, но са и трудни за премахване, защото в тях стоят основите на много сгради, които са съществували преди нас на това място между края на Средновековието и наше време. Особено масивни са основите на старите къщи от края на XIX и началото на XX век. По-късните даже са с цимент, дебели са и са масивни. За да можем да пробием този дебел пласт и да стигнем до археологическите останки отдолу, ние използваме и изкопна техника. Точно тук става драмата, защото хората не са запознати с тези „скучни” специфики на нашата работа.

Те си мислят, че минавайки с този багер, всичко се разрушава?

Да. А всъщност не е така. Имали сме няколко пъти през последните години сигнали - и то много сериозни - за това как се рушат безценни римски зидове, а всъщност става дума за основи на сгради от XX век или най-много за края на XIX век. Просто ние няма как да стигнем до дълбочината, където са същинските безценни римски, средновековни и ранновизантийски зидове. Говорим изобщо за археологическите пластове.

Знаем, че винаги хората се впечатляват от големи предмети, дори и да не са чак толкова ценни. Затова нека да поговорим за така наречените „питоси”, които са известни още като „делви”. Защо са толкова впечатляващи? Намерихте ли тук такива?

Защо са толкова впечатляващи за широката общественост за мен е загадка, тъй като има много по-интересни неща, които се откриват на обектите. Може би е защото имат много големи размери. Питосите представляват големи яйцевидни съдове, наистина с много големи размери, които са били използвани през Античността много интензивно и доста рядко през Ранното Средновековие за съхранение на зърнени храни и вино. Тези големи делви или питоси, както е археологическият термин, са били вкопавани в земята в приземните помещения на къщите. Размерите са варирали, има най-разнообразни, като някои са били толкова големи, че може да влезе човек в тях. Те са били вкопавани и само най-горната част се е виждала над пода, където фактически е бил отворът, който се е затварял с голям капак.

Те са били фиксирани в мазетата или в приземните етажи. Това е бил много хитър начин за съхраняване на храна и запазването и от различни вредители, от влага и така нататък. Предимно за храна и за напитки. Но тези питоси, колкото и да са впечатляващи за някои хора, всъщност не ни говорят много. Тоест те не са чак толкова ценна част от археологическия обект. Много по-ценни понякога са далеч по-малки керамични съдове, особено ако ги намерим в конкретни пластове и на конкретни места. Но въпреки това ние проучваме питосите. Едно от нещата, които можем да научим от тях, е къде е било подовото ниво на съответната сграда, ако са на автентичното си място. Имахме такъв случай на един от обектите, на които работим, на „Сан Стефано” 36. Там намерихме няколко зида от ранновизантийски сгради, които засега не ни позволяват да реконструираме някакъв смислен архитектурен план. Намерихме и един питос, за съжаление счупен, но все пак голяма част от него стои. Много се зарадвахме, защото решихме, че ще намерим пода на съответната сграда, но напредвайки в работата, разбрахме, че този питос всъщност е изваден от оригиналното му място. Може би е преизползван по-късно, но така или иначе тази информация, която чакахме, няма как да я извлечем от него. А какво ще стане с питоса? Когато стигнем до тази част от обекта, за да го изчистим напълно, още не сме стигнали до там, той ще бъде демонтиран от мястото си и занесен в Археологическия музей, както много други питоси. И ако на хората им е любопитно, нека да се разходят поне в двора на музея, където сме изложили от други обекти - някои от по-впечатляващите питоси, за да могат да видят и такива хранилища с наистина големи размери.

А дребните предмети, като керамика, която доста често излиза начупена, вероятно кара хората да ви питат защо все пак ги събирате тези „боклуци”?

Тези „боклуци” са изключително ценни за нас, защото археологията не е само сензационни предмети. Всъщност, това е една своеобразна детективска работа, а нашата цел е да възстановим живота такъв, какъвто е бил в миналото. Това става като събираме всичко и то съобразно контекстите, в които се намират. Например е много интересно да намерим някаква монета, но е по-интересно ако намерим тази монета в замазката на пода на някоя къща. Защото тогава тази монета няма да бъде ценна сама сама по себе си, а ще е ценна и заради мястото, където е намерена и ще ни помогне да датираме въпросната къща. Контекстът е много важен. Друг пример: ако намерим просто някакво ниво от по-светла пръст сред другите насипи на пръв поглед е просто ниво от пръст, но ако намерим специфична керамика, да речем римска от III век, тогава вече ние знаем, че това ниво се е получило в резултат на някакви обстоятелства през въпросното столетие. И ако задълбаем още, можем да установим, че това са например останки от някаква малка къща или останки от разбита пещ или нещо друго. Затова контекстът на находките е изключително важен и ние правим основно това – внимателно наблюдаваме изкопите, събираме материалите по съответните пластове и контексти, опитваме се да съотнесем дадената информация една към друга и така, като парченца на пъзел, се опитваме да реконструираме историята на съответния обект, тоест този насип, тези „боклуци” как са се натрупали по този начин. Защото тези „боклуци” всъщност едно време са били къщи, улици, канали, част от град... Тази детективска работа представлява археологията и дори когато на един обект не излезе монументална архитектура и не излязат „великите” питоси, за нас той също може да бъде много важен, защото в него сме намерили ето такава информация, която ни помага да реконструираме големия пъзел на Одесос и Средновековна Варна.

Тази изкопна работа всъщност е много малка част от цялата археология. Какво се случва след това? Кой решава съдбата на откритите предметите и обекти?

Наистина работата на терен е една много малка част от целия процес на археологическото проучване. Докато работим на терен, освен наблюденията, ние правим и много документация. Всичко се чертае, рисува, правят се подробни записки, заснема се с фотографска техника и с дрон, прави се геодезично заснемане на всички структури, на профилите и така нататък. А целият този масив от информация след това трябва да бъде дообработен, осмислен и интерпретиран. Освен това се събира и така наречения подемен материал. Това са керамика, монети, всякакви неща, включително и пласт, в който имаме следи от пожар – всичко се събира от него. Изгорели гвоздеи, намерени вътре, могат да бъдат ценни, защото те ни дават информация, че е имало някакъв гредоред с гвоздеи, който е изгорял, срутил се е и така нататък. Целият материал след теренната работа трябва да бъде обработен, нещо, което се прави в музея, осмислен, синтезиран, интерпретиран, за да се получат резултатите от проучването на съответния обект. След това изготвяме научен доклад за нашата работа и тук започват отчетите. Най-важните отчети са два: първо ние се отчитаме пред една специална комисия към Министерството на културата, която приема нашата работа и едва тогава ние смятаме теренната си работа за приключила.  Тази комисия се вика за всеки обект в резервата и не само. Именно тази комисия, която представлява Министерството на културата, има правомощията да реши съдбата на старините, които ние сме открили: дали ще бъдат запазени под основите на сградата, дали ще бъдат интегрирани по някакъв начин в приземния етаж, дали трябва да се направи някакъв вид експозиция, която да бъде комбинирана със съвременното строителство или в много редки случаи - да се забрани изобщо строеж отгоре и да се говори за създаване на музей на открито.

Тоест няма нищо общо между Индиана Джоунс и нас. Естествено ние също сме откриватели, само че не грабваме съкровището, бягайки от Храма на обречените и оставяйки всичко да се срути зад нас. Факт е, че освен откривателската работа, всъщност от нас се изисква и изключително много документационна работа и много отчети пред различни научни и държавни институции, които следят и за качеството на нашата работа.

С една дума, очаква ви горещо археологическо лято в града и може би и извън него?

Както винаги, когато казваме горещо археологическо лято, имайте предвид, че то започва през март и свършва по Коледа.