Поетът Сашо Серафимов: Така е хубаво да си мечтаеш за утре, а като дойде, се оказва днес

Сашо Серафимов е роден на 30.08.1953 г. в Добрич. Завършил е Славянският университет - София, специалност "Социална педагогика". Издал е стихосбирките "Белег" (1979; в съавторство), "Дума свободна" (1990), "Дарителят на сънища" (1994), "Врата на хоризонта" (1998), "Синият поглед на дървото" (2004), "Потъване на светлината" (2009). През 1995 г. издава книжка с приказки "Объркани приказки. Стихосбирката му "Старците умират в края на света" (2013) получава две национални награди: съпътстваща на името на Христо Фотев и наградата "Дамян Дамянов". Негови стихотворения са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски и др. езици. Лауреат е на международни литературни фестивали в Украйна, Румъния, Полша, Турция. Член е на Съюза на българските писатели.

Книгата стана повод за разговора на Светлана Вълкова със Сашо Серафимов, срещата беше в с. Котленци, Добричко, където поетът живее от 2 години :

Впечатлението ми от тази книга е, че има много тъга в нея, повече, отколкото в предишните.

Може би идва с възрастта, но то не е точно тъга. Човек вижда как се разселва в пространството. Усеща как става все по-не себе си, а все по-всичко останало. Такова усещане имам аз и това освобождаване в пространството може би читателят го усеща като тъга, а аз го усещам като хармония някаква.

Много от стихотворенията са свързани с разочарованието от човека, с търсенето на човека, на границата на обезчовечаването.

Лично аз нямам кой знае какви разочарования в живота си, защото съм имал много свестни приятели, но като виждам какво се случва, а тази книга е писана, точно когато започнаха да пристигат мигрантите, като виждам човек как никъде не е сигурен... Тази несигурност влиза вече в кръвта ни, събуждаме се сутрин и не знаем какво ще случи. Може би тази несигурност я наричаш тъга и разочарование от човека.

Аз нямам приятели предатели, но виждам как държавите се предават една друга, как политиците се опитват да се надхитрят. Елин Пелин казваше, че ако българинът има някакъв негатив, това е завистта. Но аз виждам, че това не е българско, а политическо понятие. Те един друг си завиждат постоянно и вместо да вземат по една тояга и да се сбият, за да видим кой е по-силен, те избиват народите, избиват хора. Това е ужасно. Всички тези неща навлизат в моето поетично пространство.

РЪЦЕТЕ НИ ВСЕ ПРОТЕГНАТИ

„…И Бог нарече светлината ден, а тъмнината нарече нощ.“ „Битие“

На границата живея,

не знам

от коя страна е доброто, от коя – злото.

На границата на човека и нечовешкото в мене.

Хората понякога са кораби за далечно плаване

и триумфално минават през множеството,

а понякога са котви. Забити в себе си.

Ако бяхме зверове

щяхме да убиваме, колкото да се нахраним.

А ние сечем от земното кълбо цели резени,

зъбим се един на друг,

забиваме шпаги където няма противник,

хвърляме вина където няма кой да ни отговори.

Не можем един ден и една нощ да сътворим,

чакаме друг, броейки до седем, да свърши тази работа,

но ръцете ни все протегнати.

Кога се чувстваш като пеперуда, забодена с карфица?

Има дни, когато, като погледнеш небето, си казваш: днес ще вали или ще има много силен вятър. А има вечери – като погледнеш небето, се чувстваш като прашинка, като чипче от огромен механизъм, точно тогава не знаеш кой си. Може би в предишни векове, когато религията е била много силна и човек се е уповавал на бога, се е чувствал по-стабилен, но сега? Кой си? Къде е бог или какво е бог? Какво е вселената? Всичко това понякога те кара да се чувстваш безсилен и объркан.

Но човек се стяга, слага си вратовръзка на ума и тръгва като всички останали хора – цял и квадратен.

Тоест, въпросите не стават по-малко с възрастта? Може би си мислим, че като натрупваме възраст, мъдрост и знание, ни се изясняват повече неща, но очевидно не е така.

Въпросите стават повече, обаче, като бях по-млад и имах въпроси, аз постоянно търсех отговорите. А сега виждам, че не е необходимо да намериш отговор. Отговорът е някъде, но той се усеща, той е част от твоя въпрос.

Защо натрупваш незнание, за какво ти е нужно то?

Моето транспортно средство, с което се движа в света, все по-бавно се движи, а светът се движи все по-бързо. И изведнъж виждаш през прозореца на своя светоглед как нещата са толкова променени, че даже не ги и познаваш понякога. И се връщаш пак при твоите спирки, при твоите хора, някои от които ги няма. Връщаш се при твоите неща, но това незнание, което идва срещу ми, е огромно.

ВИЖДАМ СЕ КАТО ЧОВЕК

Що е човека – вещ ли е, движение ли е, грозно място ли е,

красота ли е?

Ако попиташ някого за него, ще ти отвърне –

„Той нищо не струва!“ –

особено, ако му е близък.

Ако му е далечен – може да се позамисли,

че далечните човеци винаги са някак по-живи,

по-харни, по-доброволни.

А близкия – огън да го гори –

той само зло ти мисли и от злоба ти прави добро.

Така де –

да не си помислиш, че е лош.

А пък си е лош, колкото си иска –

сънува те болен,

изпаднал в беда,

мисли те умрял –

изобщо, вярва че си като него

и затова е милостив и непоколебим в мислите си.

...

Много ми хареса „Пианото на Моцарт“.

Това стихотворение го написах, когато гледах една реклама на кола – пускаха от един висок етаж едно пиано върху колата. Толкова грозно ми звучеше, че после стихотворението само дойде.

ПИАНОТО НА МОЦАРТ

Все казвам – това ще свърша утре,

сякаш утре е мечтаният бряг, където нещата сами се правят,

където пристигат корабите със щастие.

А днес какво е – днес е място,

в което си вързан от собствените си бесове.

Днес няма нито една врата, няма прозорец.

Днес е клетка.

Хвърлят пианото на Моцарт

от осмия етаж,

върху колата на Форд

и страдат за возилото.

А отвън се разхождат утре и вчера,

наконтени, всезнаещи, с международни маниери.

Така е хубаво да си мечтаеш за утре.

А като дойде, се оказва днес.

Имаш и размисли в книгата. Това е похват, който използваш и в други свои книги.

Това е маниер, който придобих естествено. Като събирах мислите и стихотворенията, понякога съвпадаха, затова ги сложих.

Мога да прочета една мисъл: Когато искаш нещо от някого, първо го поискай от себе си, за да разбереш колко струва.

Кое струва най-много?

Това, което, като го подаряваш на някого, изпитваш хем радост, че го подаряваш, хем болка, че се разделяш с него.

А колко струва една твоя книга?

Една моя книга струва част от живота ми.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл: