Проф. Антоанета Алипиева: Шпионските романи на Богомил Райнов са учебници по разузнаване и контраразузнаване

публикувано на 19.12.22 в 13:00

Литературоведът проф. Антоанета Алипиева представи във Варна новата си книга „Вълкът единак. Богомил Райнов”. Проф. Алипиева е литературен историк, професор по „Нова и най-нова българска литература“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и Белградския университет. Автор е на редица монографии, както и множество статии и студии, изследващи българската литература от 19. век до наши дни.

Монографията "Вълкът единак. Богомил Райнов" прави обзор на цялостното творчество на Райнов. То проследява и социалния път на писателя, в който той е един от основните герои на българския социализъм. Младият Райнов е и ангажираната от властта фигура, и колекционер, и самотен високообразован ценител на световните шедьоври. В широк контекст се възстановява последната половина от 20. век. Изследователският ракурс е лишен от конюнктурни оценки, защото произведенията на Богомил Райнов са важни постижения в българската литература. Преобладава психографският прочит, тъй като автобиографизмът е съществена черта в поезията и прозата на писателя. Книгата намира добрия баланс между агресивната социална биография и безспорните естетически образци, създадени от Райнов.

Авторката, проф. Антоанета Алипиева, беше гост в предаването за култура "Гравитация нула" с водещ Светлана Вълкова.

"Богомил Райнов е безкрайно интересна личност. Това е една от големите личности в българска литература. Той е силно автобиографичен автор - цялото му творчество е видяно и чрез биографията му. Това е фигура в самото време, биография в самото време и оценката са фактите. Това е демонизирана фигура, много силен играч, опитен, подготвен и убеден в това, което прави", коментира Антоанета Алипиева.

На въпроса защо изданието се казва "Вълкът единак" Антоанета Алипиева отговори:

"Книгата е кръстена така, защото той наистина е вълк единак. Но не в гамата на самотата, на тази екзистенциална самота, която познаваме при Сашо Геров например. Това е опитният циник. Без никакво съжаление, със страшно хладен разум, наистина тръпки да те побият от такава воля! Истината е, че колкото по-нагоре върви една личност, толкова повече се снабдява с цинизъм. Няма как. Правилото на обществото е такова - нагоре, нагоре и нагоре, и цинизмът ти става биография! Защото големи са битките, големи са ударите, голямо е собственото пазене, голямо е отстояването!".

По думите на Алипиева поезията на Богомил Райнов граничи с цинизма. "Той е бил много студен човек, расъл без майка. Има травма някаква. Оттук нататък Райнов няма никакво чувство за жената, по-скоро скромно чувство. Тя е инструмент. И ето ти една поезия, която е много хладна, много ледена, граничи буквално с цинизма. Неговият кошмар е, че може да бъде сложен в една битова посредственост, защото умът и ерудицията работят на съвсем други нива".

За френската проза

Богомил Райнов е живял е и е попивал от френската атмосфера. Там се раждат отлични новели с невероятна топография за Европа.

Шпионските му романи са най-доброто нещо, което в този жанр българската литература роди. Това са учебници по разузнаване и контраразузнаване. Райнов е кухненски участник в тези сюжети - неслучайно неговите шпионски романи се изучават в полицейските академии в света.

Кръгът "Людмила Живкова" е много интересен при него. Александър Лилов и Богомил Райнов са хората, които й влияят. Стига се дотам, че има презумпция за да се свали баща й, да се използва дъщерята. Можете да се досетите докъде стига цинизмът на целия този антураж, който обгражда Людмила Живкова. Тя е, бих казала, наивна. Вероятно чиста жена, но наивна и всичките тези циници вкупом, които славославят принцесата, разбира се, със своята голяма задна цел.

Важно ли е да прочетем тези автори от близкото минало по нов начин?

Има някакъв начин, някакъв поглед, който ти се представя. Нов начин за мен нищо не значи. След тази книга вероятно ще дойде друга книга и друга книга. И това е един безкраен процес. Защото конюнктурата потъмнява, тя става несъществена. Става въпрос, че изкуството винаги е над. Каквото и време да дойде, то винаги е над. То има собствена логика.

Голямата тема на младия Райнов - изкуството

Ние нямаме такъв автор, който да размишлява за тайната на изкуството, за механизмите, които са непознати на масовия човек и за голямата трагедия на изкуството - маниака. Целият български народ пише, но маниакът е нещо много страшно и за себе си, и за околните, защото това е болест. А ние нямаме друг автор, който така да разбира нещата по отношение на голямата дълбочина на изкуството. Той прави рязкото разделение между шедьовър и продукция, серия. Маниакът е серия, а големият автор е шедьовърът.

Райнов казва, че "идва време, в което сандвичовата култура ще дойде". Сандвичът е още по-опасен от насилствената идеология". Неговото възмущение срещу Запада не е примитивното възмущение на глупака социалист срещу Запада - това е информираното възмущение срещу една култура, която идва с масовото, с лумпенското, с примитивното, с културата на тялото. Той е много против това нещо.

Цялото интервю на Светлана Вълкова с Антоанета Алипиева можете да чуете в звуковия файл:

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Богомил Райнов е син на писателя, философ и художник Николай Райнов. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война.

Бил е главен редактор на в. "Стършел". Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства "Николай Павлович".

От 1953 от 1960 г. аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведение на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.

Богомил Райнов сътрудничи на вестниците „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“, „Литературен критик“, на сп. „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.

Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20. век и опита да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.

След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.

По публикацията работи: Олга Карова